Вход с регистриран акаунт:
  • Още нямате акаунт? Регистрирайте се
    Забравена Парола

    www.factor-bs.com

    14:18Понеделник

    22 Октомври 2018

    архив   Facebook   Twitter   Google+   Youtube   RSS feed
    Бургас 16° вятър: KM/h 5 дневна прогноза  
    събеседник

    Предпочитам да има «аморални» книги в магазина, отколкото писатели в затвора

    Не воювайте с химерите в себе си, за да не се унищожите като вид

    02-08-2018 0 550

    Василий Димов – писател:
    Снимка: Татяна Байкушева
    Интервю на Румяна ЕМАНУИЛИДУ

    Василий Димов е роден на 7 януари 1957 година в Бесарабия. Завършва журналистическия факултет на Московския държавен университет (1978) с дипломна работа на катедрата за литературна критика.

    Известен е най-вече с интелектуалния си роман „Алюзиите на свети Посекел“, 1996 (номинация за руски „Букър“, 1997). Немското издателство „DuMont“ в Кьолн купува световните права на романа за 25 години и представя немския превод („Die vier Leben des heiligen Possekel“) на Панаира на книгата във Франкфурт на Майн.

    Интерес представляват и романите „Тбилисимо“, 2003, „Москва в понеделници“, 2014 (номинация за руски „Букър", 2014), а така също и сборникът с повести „Профил в слепено огледало“, 1991 и др.

    Специално внимание заслужава сборникът с притчи „Кафказус“, публикуван най-напред в списание „День и ночь“ в оригинал. Преведен е и на немски в списание „Lettre International — Berlin", като поема в проза.

    На български е преведен сборникът с повести „Профил в слепено огледало” (издателство „Стено", 2016). Някои от тези повести са публикувани по-рано в България в списание „Съвременник”.

    Творбите на Василий Димов са написани в стил „измислен реализъм“. За себе си той казва:

    „Роден съм на православното рождество на брега на Дунав. Година, месец и ден – жребий, паднал се изцяло от нечетни цифри. Може би затова животът често ме отнася към «нечетните». Ту към излишните, неуместните, ту към странните и некаещите се. Навярно оттук е и моето глобално незастояване: роден в Бесарабия, кръстен в Грузия, любими градове Москва и Берлин, закъсняло пристрастие – Пирин. При това навсякъде и винаги съм се занимавал и се занимавам с едно и също и – без патос, с ентусиазъм. Макар че, невинаги ми достига търпение.

    Дъга по възходящата, дъга по низходящата – след всяка навивка на спиралата ме очаква нова. Но при цялата еклектичност на моя характер, обратен вектор в това кръжене няма. Защото няма смисъл да търсиш себе си в интериорите, вече преживели твоята «история». Родината не е там, където си се родил, а там, където ти се иска да умреш…”

    Книгата му ще бъде представена на 8 август от 17 часа на Флората в рамките на изложението "С книга на плажа ", което тази година се провежда от 7-12 август.

     

    – Василий, Вашият последен роман „Москва в понеделници” (номинация за руски „Букър” през 2014 г.) излиза на съд пред българския читател (ИК „Знаци”, 2018). В него има много любопитни изказвания за събитията в края ХХ и началото на ХХІ век, на които сте били свидетел. Москва, Берлин, Щази, Лубянка… Пишете и за Московския университет, в който някога сте учили. Означава ли това, че и героите на романа са реални личности?

    – Това съвсем не е важно. По-важно е те да изглеждат като реални. «Москва в понеделници» е абсолютно художествен текст. Не само създаден с определен вкус, но и написан за читателя, който търси подобен вкус. Психологичните нюанси в него имат по-голямо значение от автобиографиите на героите и хронолoгията на събитията. В крайна сметка всичко на този свят е илюзорно. А всичко, намерено от читателя в книгата, е измислено. Героите на романа трябва да имат пълна свобода на действието и на самоизраза и нямат право да потъват в стереотипното безличие и предубежденията. Иначе кой ще им повярва? Само при това условие «съдбата» на образите ще бъде по-дълга от съдбата на техните прототипи.

    – В този роман Вие описвате две държави – Източна Германия и СССР, коите вече не съществуват. И двете са се разпаднали пред очите Ви. Било ли е това по някакъв начин трагично лично за Вас?

    – Досега нямам еднозначен отговор. И все пак, по-скоро да, отколкото не. Удивително е, но се оказа, че повечето от хората, които тогава най-горещо се радваха на смяната на режима, след свалянето на Стената не станаха по-щастливи. Въпреки че сред тях има и такива, които по-късно станаха реално богати. Значи, духовност все още съществува и се намира не на последно място. Независимо от това, че материалният фактор, уви, окончателно се застълби като официален критерий на качеството на земния живот. Особено ме впечатляват московски свещеници, каращи коли за по сто хиляди евро. Или надути еврочиновници, разсъждаващи за борбата с корупцията. Или български естрадни звездички, блеещи по време на предизборна агитация, едва изговаряйки названието на партията. Плюс-минус е едно и също по целия свят. И аз мисля, че това едва ли ще се промени, преди да гръмне следваща глобална революция. В края на краищата, махалото не може да не се върне в обратната посока.

    - Днес е друго време. И все пак неведнъж чуваме: „Никой не е забравен! Нищо не е забравено!” Това само лозунг ли е? Ако „нищото” не е забравено, то не се ли връща в един момент като бумеранг срещу нас?

    - Обществото така е устроено, че помни само това, което му е изгодно. Победителите не спират да маршируват по парадите, а пък загубилите не искат да призная своите загуби. Всичко е пропаганда: и на Запад, и на Изток, и на Север, и на Юг. Хората не са братя. Никога не са били. И никога няма да станат.

    - Какво все пак трябва да бъде забравено, за да продължим напред?

    - За да се движим напред, наистина нямаме право да забравяме. Но при това да не се срамуваме да го признаваме. И не заради красивия лозунг, а заради оцеляването. Според мен не толкова за доброто трябва да се споменава, преди всичко – за злото. Защото само ако не повтаряме грешките на своите предшественици, има шанс да продължим човешкия род.

    - Каква е на практика съдбата на толкова много обвързани със службите хора от бившия соцлагер? Има ли ново начало за тях?

    - За тях нищо не е свършвало. Те продължават да служат под крилата на новите си стопани. Външният образ може да се променя, същността – никога.

    – Вие член ли сте на „обществена” организация?

    – Не, моят егоизъм не ми позволява. Доверявам се повече на човешката психология или дори на физиологията, отколкото на една написана от група платени пропагандисти идеология. Европа отдавна се превърна в едно електорално блато. А партиите представляват по-скоро финансови проекти с абсолютно еднакви идиотски названия и безсмислени програми. Ако имаш пари за спонсорство, ще те чакат във всеки «отбор». Това, разбира се, не означава, че аз лично нямам идеология. Напротив, имам, но тя е индивидуалистична и никак не е свързана с популизъм. Не понасям тълпа в какъвто и да е вид, дори и да изригва демократични лозунги. Защото тя повече декларира, отколкото има намерение да ги следва. И което е най-отвратително – винаги се ръководи от «пълководци», скрити в сянка.

    – А дали за последните години литературата е станала по-дълбока и по-морална? Или вече отдавна тенденцията е обратна?

    – Според мен литературата винаги стои над морала. Затова й е позволително да прави с него всичко, каквото позволява писателската фантазия, дори и да не му обръща внимание. Защото литературата сама по себе си е морал. В нейния случай тя е интелектуален, а не идеологичен продукт. Тя е индивидуална творба, а не събирателна, колективна, често променлива от властните капризи. Да, авторът може да се изрази максимално лично, да сгреши, но това е негова лична грешка. Докато грешката на обществото често балансира на ръба на престъплението. Борбата на съветската система срещу дисидентите е ярък пример в историята на културата. Затова е логично, че най-големите таланти се проявяват именно в тоталитарното пространство. Където „моралът” играе роля преди всичко на насилствен инструмент. И все пак човек има право да чете това, което го влече. Случайни книги може и да има, но случайни читатели няма. Така че предпочитам да има «аморални» книги в магазина, отколкото писатели в затвора.

    – Ако Ви разбирам правилно, литературата има право да престъпва границата, да се превръща в провокация?

    – Граница няма. Изкуството винаги е провокация. Срещу своето време. Срещу историята. Срещу събитията, които се случват покрай него. С една дума – срещу всичко. Щом не ти стигат сили за провокация във висш смисъл, тогава занимавай се с нещо друго. За съжаление банални четива по магазините – колкото искаш...

    – Така може лесно да се стигне и до вакханалия?…

    – Едва ли… Вакханалия е дума, която отдавна се е преселила в политическия речник. И се използва от политиците изключително за техни амбициозни цели.

    – Психоанализът и потокът на съзнанието са главни методи, с които работите. Например, в романа «Москва в понеделници», по-точно в последната му част, се изгражда доста рязък, безжалостен реализъм по отношение на „източните” германци. Сещам се и за първия Ви роман «Алюзиите на св. Посекел», основната тема на който е немското националното самосъзнание. Обаче в него нито веднъж не се употребяват думите «немец» и «немско». Не е ли странно?

    – Това го забелязах когато писах вече втората част на романа. Поразмислих и разбрах, че тези думи са напълно излишни. И твърдо реших да не ги използвам до края на текста. Там няма и думата «фашист», макар действието във всичките части да се развива в същото пространство, само че в различно историческо време. За сметка на това в «Алюзиите» звучи много музика на Вагнер, Седмата симфония на Шостакович, има диалог на Хитлер с главния герой в подземието на Берлин, има много детайли, характерни именно за немци, свързани с тяхната история и култура. Почувствах, че това е напълно достатъчно, за да могат и психологията, и характерът на сюжета да се определят като немски. Кьолнското издателство също оцени този момент като положителен. Въпреки че някои немски вестници след дебюта на книгата във Франкфурт, например Frankfurter Allgemeine Zeitung, приеха романа едва ли не като враждебен. Това е нормално. Далеч не всекиму е дадено да се погледне в огледалото и да се примири с това, което вижда в него. Още повече, когато в огледалото е образът на цялата нация. И въобще има ли право някой «чужд» да разсъждава за твоето неприкосновено общество, когато самото то не си позволява подобни откровения? Уви, от историята рядко се учат, по-често я пренебрегват. И все пак, за мен е чест, че романът беше сложен в издателски каталог наред с няколко лауреати на Нобеловата награда. Още повече, че самата издателска програма (петнадесет автори) през 1999 година по-късно бе призната за най-добра в Германия. Затова съм благодарен на преводача и особено на редакторите на «DuMont», че не са изхвърлили от текста нито дума.

    – Вашите текстове наистина са препълнени с музика. Особено «Тбилиссимо» е написан като по ноти. Откъде е тази литературна музикалност?

    – Когато започнах да пиша за Грузия, реших че без музика няма да се получи нищо. Хрумна ми да въведа в текста «жив» инструмент, изборът падна на челото. И в същото време се запознах с полския композитор и контрабасист Александър Габриш, с когото прекарахме заедно половин година в Schloss Wiepersdorf. Тази среща се оказа решаваща. Разказах му съдържанието на книгата и той бързо ме преубеди: инструментът трябва да бъде контрабас. Още след първия му солов концерт бях сигурен, че неговото предложение е фантастично. Такива концерти слушах по няколко пъти на седмица в чудесна немска градина с антични скулптури. Така в грузинската история за двама старци, живеещи в планина, се появи трети пълноценен герой – контрабас. А неповторимите музикални импровизации на Габриш веднага станаха лайтомотив на текста. На първата презентация на книгата, преведена на грузински, в Тбилиси присъстваха над петстотин души – литературният театър беше препълнен. Аз седях в зрителната зала, не разбирайки от грузински нито дума. И само към финала на почти тричасовото представление водещата, вече починалата поетеса Иза Орджоникидзе, ме представи на публиката и неочаквано обяви един наистина гениален подарък за мен. На сцената излезе мъжки хор от трийсетина човека… И прекрасни грузински песни още дълго се разливаха над вечерния град, в който някога бях кръстен.

    – Романтичната и едновремено трагична тема на Кавказ продължавате и в двата сборника с притчи «Кафказус» и «Анабечди». Немското списание «Lettre Internacional» определи «Кафказус» като поема. Поема в проза сега е много рядък жанр. И за превод е труден. Не би ли било по-лесно да създадете образите по някакъв по-достъпен за съвременния читател начин?

    – Текстът – това е не само кош за думи. Но и форма, която превръща думите в идеи и мисли. И от нея също зависи каква интонация, какви емоции ще преливат в книгата. Разбира се, може да се измисли и нещо «по-прозрачно», но когато обичаш това, за което пишеш, не търсиш лек път. Напротив, стремиш се да създадеш нещо неповторимо, за което няма да те е срам и за което с гордост да бъдеш отговорен. Писателските думи могат да звучат и като любовна ода, а могат и да се превърнат в бомба. Това зависи и от формата.

    – В какъв стил е текстът, над който работите сега?

    – До края на годината се надявам да завърша нов роман, който „мъча” повече от три години. По принцип работя бавно. „Come on baby light my fire (Сибир)”. Това ще е названието в оригинала. Пак драматична човешка история. Пак интрига и провокации. И пак в моя любим стил – измислен реализъм.

    – Как се чувствате в България и има ли значение за един автор къде работи, географското местоположение влияе ли на творческия процес?

    – Не, географията не влияе. Само настроението ми е способно да помага или пречи. Например, над „Тбилиссимо” също работих три години, но общо в единайсет страни. От нито една от тях не мога да се оплача, че там не ми е било комфортно. Дори смятах да напиша роман за писането на „грузинския” роман. Обаче се отказах, защото новите идеи бързо подвеждат черта под миналото. Научих се да се абстрахирам от повечето неща, които ме дразнят или изкарват от равновесие. А относно България... Въпреки че интелигентността тук наистина е станала дефицит, опитвам се от време на време да я замествам с друго съдържание и други форми. И в това отношение приятелите ми помагат. Без корист и с отворено сърце. Ценя ги. Още не всички са избягали „зад граница”. И според мен няма страшно, ако някои от тях няма да се върнат.

    – Какво бихте пожелали на Вашите нови читатели?

    – Живейте... Мечтайте… Постигайте нови тайни... Хората не бива да воюват с химерите в себе си, за да не се унищожат като вид.

    коментари

    Добави своя коментар
    още новини
    Актуален брой на вестника

    анкета

    Какво да има на мястото на "жабарника"?

                                      Резултати
    валути
    ЕвроEUR 1.95583
    usd Щатски долар USD 1.70517
    gbp Британска лира GBP 2.22203
    chf Швейцарски франк CHF 1.71249
    хороскоп
    всички

    Зодия Овен

    21 март - 20 април

    Следвайте ни
    Facebook            
    Контакти

    Редакционен офис:
    Бургас, ул. „Милин камък” 9

    Репортери: 0878/424676
    Реклама:       056/825435
                   0878/424698
                   0897/546055

    За реклама във вестник „Черноморски фар“
    e-mail:  far@chfar.com, topkarov@faragency.bg

    За реклама в Черноморски фар ONLINE
    e-mail:  reklama@faragency.bg

    За въпроси, съобщения, писма, запитвания,
    предложения, сигнали и др.

    e-mail: info@faragency.bg

    За забелязани нередности по сайта
    e-mail: admin@faragency.bg

    За връзка с репортерите: reporter@faragency.bg

    Важно:
    При цитиране на части от материали от faragency.bg и при използване на цели текстове, позоваването на източника е задължително. Включването на връзки към публикации в изданието е свободно, а наличието му се оценява като израз на добро възпитание и колегиалност.

    Copyright 2014 Черноморски фар. Всички права запазени.
    placeholder