Д-р Катя Пенева е семеен консултант с над 10 г опит. Завършила е БАН, а от 2021 г е преподавател по приложна и трудова психология във ВХТИ Асен Златаров.
Чудно е това село. Някъде до морето, Стара планина е протегнала ръката си за да го прегърне. Прилича на премръзнало цъфнало кокиче в дланта на баира, притаило срамежливо глава под пряспата на зимата. На това място няма да видите хора по улиците, няма кафенета нито пък железария. Бакалията се е скрила срамежливо между дърветата на хорското безгрижие. Тук никой не си купува яйца, салама е измамна стока, надничаща обезвъздушена в някоя найлонова опаковка с изтекъл срок. Пакетиран хляб може и да намерите, но никой не ви гарантира от кога е. -Ей моме, колко струват тез кори? - Пет лева.- Въх, баби вий корите с яйцата и сиренето ли ги продавате в тоз магазин? Докато дипломатично оглеждам празните пространства на скучаещите рафтове чувам и още един забавен диалог: -Момиче налей ми едно кафе от чучура и ми сложи малко мляко.-Ама бай Иване, машината не пуска кафе с мляко, а кафе със сметана. Бай Иван си приглажда мустака засрамен и отговаря: -Така де, моята внучка каза сметана, ама ти сложи каквото има. Така между чакащите дойде и моя ред, досрамя ме. Другите айлякчии от селото са седнали на припек на пейката пред магазина, играят табла и гледат сеира на дръзналите да пазаруват. Само най-смелите пресмятат цената на инфлацията и преценят кое е онова, което могат да си купят и дали изобщо им е нужно. В това село, както в повечето села в България живеят бабите и дядовците ви, някой млад чуждоезичен пенсионер захвърлил лицемерното битие капитализма и аз навила си на масрафа интелектуалка, изучаваща психологията на труда в очертанията на еднодекаровия си парцел. Студено ми е и не ми се бие път до чаршията в Каблешково, за това ще се задоволя с наличните провизии в магазина. Продавачката ме гледа учудено и ме пита, кой зор ме е завлякъл в тази призрачна действителност. Усмихвам се любезно и искам брашно. -Да не си решила леб да се учиш да правиш. - С квас или с мая ще го бъркаш, щото тука мая не продаваме, а квас от баба Дана ще си вземеш, ако дадеш некой лев и яйца може да ти продаде. Поемам си дълбоко дъх и си казвам, че вероятно разбирам какво ми казва и си давам кураж, че ще успея да умеся живота си на това ново място, дори и съм готова на пролет с повишаването на температурите по селски и да втасам. Тъкмо изорах нивата, насях арпаджика, а чесъна гордо е наперил мустаци като престарял селски ерген. Сега една остра брадва до врата ме чака, че дървата само нарязани ги изсипаха в двора. За акъл, едно тънко дърво няма за разпалки, а зимата напредва с острия северен вятър. На село няма климатик защото редовно тока спира. Интернета е на час по лъжичка. Когато дъжда вали, олива цялата ми веранда и скулпторите ми от дърво подпухват като старците в самотните къщи. Но някъде в нищото на края на това село душата ми намери бъдеще. -Искам птички да ми пеят и да виждам залеза на слънцето.- казваше едно време дядо ми като ме водеше из полето. Аз пък искам да вдишам студения въздух на живота с дробовете си и да го върна стоплен с дъха на душата си към земята ми. Не, не остарявам, давам си сметка за безсмислието на хиляди животи затворени в карцера на модерния свят. Между телевизора и масата за хранене или в обедната почивка на работа в някоя досадна бетонна сграда. Между молла и лятната едноседмична ваканция на море и поредната изпростяла от глупост театрална постановка в града. Изгубени хора в пропуснатото време. Каква полза, че имате добра работа и можете да си купите жилище, кола или най-модерната техника, когато въздуха не ви достига? Кога за последно сте яли истинска храна и сте пили топла минерална вода от извор в близост до дома? Напоследък се чудя и каква е ползата от ултра модерните ви смартфони и мегапикселови камери, ако те ви отдалечават от чуруликането на зимните врабчета и поникналата коприва до реката. Опитвам се да разбера какъв смисъл има един живот, който е покрит с прах, желязо и бетон и изолиран с петкамерна дограма дори и да се чувстваш успял в него? Всъщност какъв е смисълът на това да си победител в тази абсурдна игра? Едно време народният лечител Петър Димков проповядваше идеята за природо съобразен живот. Живот, който не се подчинява на човешката лакомия за пари и власт. Живот, който се съобразява единствено с даденостите на природата, на живота в близост до земята и всичко онова, което в миналото е давало храна и подслон на дедите ни. Не парите и имането са ви нужни, а положения труд и въздишки в очакване на пролетта. Да заровиш пръсти в рохкавата почва, притискайки нежно покаралата глава лук или да наквасиш краката си във вадата с домати през лятото. Някъде между столицата и града край морето има едни малки села, в които няма автобуси и магазина е празен. Не защото няма стока, а защото никой не се нуждае от тази продукти, тук в село хората могат да си ги произведат сами. Не е романтична психологията на труда, тя е тежка, но е щастлива с посаденото и обнадеждена от очакваното. Тук на село никой не се оплаква от ниските заплати и от високата инфлация. Хората са на ясно, че каквото си произведат това и ще ядат. Същото е и с живота, каквото си посеете това и ще пожънете и когато си направите квас, ще дадете и на съседката, а тя в замяна ще ви даде туршийка и ще ви налее от домашното винце. Някъде далече от градската действителност, едни хора, сътворяват онзи живот, който пълни душата и прави безсмислени всички човешки прищевки.
Д-р Катя Пенева
0897 25 81 81
