Кирил Досков: Изкачването на Еверест като че ли беше в мой предишен живот

Интервю на Кирил Евтимов

Тази година се навършват 40 години от спортното събитие на България за 20. век – първата българска експедиция за изкачване на Еверест през 1984 г. На 20 април 1984 г. върхът е изкачен от Христо Проданов, който загива по обратния път. След него на 8 май на Еверест стъпват Иван Вълчев и Методи Савов, а на 9 май – Николай Петков и Кирил Досков. Именно Кирил Досков се съгласи за интервю пред нашата медия точно 40 години след историческото му изкачване на 8848 метра надморска височина.

Кире, изминаха 40 години, откакто с твоя приятел Ники Петков изкачихте Еверест. Към какво се устремихте?

Да ти кажа честно, вече не си спомням детайлно всичко. Беше много отдавна, като че ли в някакъв предишен живот. За нас тогава, в тези условия на живот през 80-те години и на възрастта, на която бяхме – все пак доста по-млади, тогава алпинизмът беше, може да се каже, основното занимание в живота ни. Независимо че паралелно имахме и други занимания. Но така или иначе, на тези години най-важното за нас беше това, което правим в планините. В тези условия беше нещо изключително да се отиде и единствената възможност беше чрез една национално организирана експедиция. Сега вече нещата са съвсем други. Тогава беше така. Разбира се, това е нещо, което вълнува и мобилизира един млад човек.

Как се зароди желанието да отидеш на Еверест?

Когато се занимаваш с алпинизъм – това не е желание, това е естествен стремеж да ходиш на всички върхове. Когато става въпрос за най-високия – естествено, че никой няма да се откаже от това и после всеки в зависимост от собствената подготовка преценява дали иска, или не иска, дали би желал да вземе това предизвикателство. За нас, както казах, това беше основна дейност тогава и, разбира се, всеки от нас е смятал, че е готов за това.

– Изкачвате върха на 9 май, един ден след Иван Вълчев и Методи Савов. На слизане от Еверест буквално летите към Методи, който е в беда, за да му окажете помощ. Планината ли възпитава тези качества на приятелство, безрезервност, или човек го носи в себе си?

Бих казал и двете. От една страна, ако намериш някого на пътя – ще му помогнеш. Има хора, които няма да му помогнат. И за съжаление, в планината е същото. Когато се казва, че планината възпитава – за съжаление има примери, в които хора подминават в планината други, изпаднали в беда, без да им помогнат. Както и на пътя. Така че това са по-скоро човешки качества. Тук може да се спори. Някои казват, че в планината тези взаимоотношения се подсилват. Има и обратни примери. По-скоро това са човешки качества, които съвсем естествено, когато особено в една такава експедиция – когато става въпрос за човек от нашата експедиция и човек, с когото се познаваме от години и сме преживели много неща, няма как да го оставим. Абсолютно. Не смятам, че трябва да се задава този въпрос.

Изкачвате Еверест по Западния ръб, известен още като „Жестокия път". Как оценявате от позицията на времето тази експедиция?

Не би трябвало аз да давам такава оценка. Това е един маршрут, който е преминаван само два пъти и от нашето преминаване не е повторен. Това само по себе си говори, че е един от трудните, ако не и най-трудният път към върха. Зависи от метеорологични условия, зависи от много неща. Това е един технически сложен маршрут и в стойностната таблица на алпийските изкачвания, на алпийските постижения – в алпинизма няма метър и хронометър. Тази стойностна таблица, за съжаление, може да се оцени само от специалисти, т.е. от хора вътре в самата среда алпийска, които могат да кажат: „това нещо има по-голяма стойност от другото“. И в тази алпийска вътрешна класация едно Западно ребро на Еверест стои доста високо. Така че от спортно-техническа гледна точка, и то за тогавашното време, е едно постижение.
Струва ли си човек да рискува, ако е поставен пред обстоятелството единствено днес и сега да може да постигне това, към което се е устремил?
Риск има навсякъде. Човек може да рискува дали да поеме по този път – за един университет, или да се занимава с определена работа. Така че веднъж като си решил, смяташ, че си готов да поемеш някакъв път – било то с повече или с по-малко риск, ти го поемаш и разчиташ на собствените си възможности, на подготовката, която си дал преди това, за да намалиш риска.

Живееш във Франция и работиш там. С какви чувства се връщаш в България?

Аз съм много често в България. Така че изобщо не съм скъсал с България. Няколко пъти в годината съм за по една седмица в България. Независимо че живея и работя на друго място.

Какво послание бихте отправили към хората, които сега носят в сърцата си мечтата за Еверест?

Да не взимат Еверест като самоцел, т.е. обезателно този връх, който по някаква математическа стойност е най-високият. Той нито може да се смята като най-красив, нито като някаква обезателна самоцел в кариерата на един алпинист или пък човек, който обича планината. Така че Еверест, вече самият път към Еверест, както е направен с тези комерсиални експедиции – с подготовки на маршрута, с нов тип екипировка, нов тип подход към такова изкачване, няма вече тази спортно-техническа стойност, каквато имаше преди. Така че остава само някаква комерсиална, да я нарека, стойност, че си бил на най-високия връх на земята. Бих посъветвал хората, които се занимават с алпинизъм активно, да търсят по-скоро пътя, да търсят по-скоро изживяването сами или с техни партньори, с които обичат да бъдат заедно в планините, а не обезателно имена и цифри като върхове и като надморска височина. Една стена – красива, направена с приятели, има много по-голяма стойност вътрешна за всеки един човек, отколкото един Еверест, изкачен с хора, с които нямаш нищо общо в една комерсиална експедиция.
По случай годишнината се видя със стари приятели. По принцип, поддържаш ли връзка с други участници от вашата експедиция? Зная, че си близък с друг колос в алпинизма – Николай Петков.
Радвам се сега, че заради тази годишнина от първата национална експедиция ни събраха отново. Така се видяхме и си се порадвахме взаимно. И не само с тези от самата експедиция, а изобщо с хора от нашето поколение и от по-младото поколение. Много се радвам, че в България има едно много добро поколение момчета и момичета, които правят нещата в планините така, както трябва. Това ми носи някакво вътрешно удовлетворение. Независимо че аз не съм свързан така, както Николай Петков е свързан с това поколение. Това, което Николай прави в алпинизма, се равнява да имаш престижни постижения на няколко поредни олимпиади, ако се сравни с някакъв олимпийски спорт. То е за уважение и е мостът към няколко поколения вече български алпинисти, което допринася и за развитието на това поколение, за което говоря.

Адаш, накрая ще те помоля да кажеш няколко думи за нашия град Бургас.

Разкошен град, любимо място за мен през лятото. Когато имам време, с удоволствие го посещавам. Навремето всяка година ходех на море в Ахтопол и винаги спирах в Бургас. Освен планината, трябва да призная, че обичам по същия начин и морето, особено българското.