Проектът му, наречен „Стената на страданието“, представя една вдъхновяваща, мащабна визия за утрешния Созопол
Румяна Атанасова
Никак не е лесно да се напишат няколко реда за Иван Бахчеванов. Докато си мислиш, че си успял да го усетиш, като художествено присъствие и душевност, установяваш, че зад видимите очертания съществува една естетическа теория на вътрешното светоусещане, оставаща докрай негово собствено владение. И наистина, има нещо магнетично в атмосферата, която художникът създава около себе си, чужд на всякакви клишета, освободен от каквато и да е обществена и светска суетност.
За него спорят два града – родният Бургас и любимият му Созопол. Където от близо 40 години той е директор на Художествената галерия, създавайки ѝ престиж, обогатил днешния образ на града. Неслучайно той е почетен гражданин на Созопол.
Благославян е от всички свещеници в областта, а и не само, заради огромния му дарителски труд. Десетки са даренията на икони, почетни знаци, плакети, паметници, камбанарии, проекти и макети за иконостаси, кръстове, релефи, мраморни чешми, врати, куполи, витражи…
Тук е мястото да хвърля малко светлина върху проекта му, наречен „Стената на страданието“, който представя една вдъхновяваща, мащабна визия за утрешния Созопол.
Визуализация на проекта „Стената на страданието“, който би извел Созопол в нови културно-туристически орбити
Несъмнено, едно от най-интересните места тук е съвременното площадно пространство. В подхода към Стария град, отляво, се намира забележителният античен строеж, разкрит при последните археологически разкопки, обхващаш подземната част от кула и крепостна стена, очертаваща контурите на древния град. „Стената на страданието“, както я кръщава художникът, е била ням свидетел не само на разцвета на античния град, но и на гибелта му, през 72 г. пр. Хр.
Идеята на проекта е в града да се обособи тих пристан за новопристигащите туристи от цял свят, без намеса в съществуващите сгради, обявени за паметници на културата. Гостите на града ще могат да се „гмурнат“ в една атмосфера от преди 2000 години, в пространство под небето, разположено на пет метра под нивото на площада, обрамчено с колони и капители, принадлежали някога на древния град; с концертна зала за 150 места; с информационен център и карта на Стария град, с всички забележителности: пристанища и острови, църкви, картинни галерии, музеи, уютни заведения; с допълнителна експозиционна площ за артефакти от фонда на Археологическия музей; със санитарни възли, рампа и асансьор за хората с увреждания.
Чрез предвидения отвор ще бъде възможно да се виждат огромните каменни блокове, тежащи тонове, издялани от древните каменоделци на Аполония, с примитивни медни инструменти, положени там без повдигачи и кранове, които ще бъдат отново окъпани от дневна светлина!
На фона на този величествен градеж ще се издига мащабен фундамент, излят от антично стъкло, със стъпалата на Аполон върху него. От скулптурните му глезени ще блика денонощно вода, а през тъмната част на нощта, над площада ще се появява видението на Аполон, като прозрачна, светеща холограма, която, с настъпването на изгрева ще си тръгва. За да ни напомня, че градът, покланял се в тъмните си, езически времена на един измислен бог, се е превърнал в град на спасението и светлината.
Проектът е изключителен по своя замисъл и си струва да се положат усилия той да бъде осъществен. Миналото на Созопол е нещо, което ни принадлежи и е необходимо да го съхраним по един достъпен начин, със средствата на съвременните технологии.
Струва си да отбележим някои от осъществените му вече проекти. Впечатляващи са монументалните му скулптурни пластики, списъкът на които е дълъг. Ще спомена арката „Св. Николай Чудотворец” в Бургас, която напълно промени облика на площада пред някогашните хали, вписала се като скъпоценно бижу в ансамбъла от стари градски къщи. Както и уникалните му слънчеви часовници, първият от които се намира в античното пристанище на Созопол, а вторият – непосредствено до Художествената галерия. Това е последната публична творба на художника, плод на четиригодишен труд, която е почти завършена и предстои да бъде официално открита.
Няма как да не отдадем внимание и на живописното творчество на Иван Бахчеванов, провокиращо усещане за неоткрития потенциал, който е отвъд хоризонта на обозримото. Художественият му похват е определян като поетичен експресионизъм. Други го наричат кинетична живопис. Известен е също, като „четириполюсният Иван Бахчеванов“. Такова е името и на филма, който Христо Димитров – Хиндо направи неотдавна за него. Но, както и да бъде назован, стилът му е без аналог в съвременната ни живопис.
Творбите му са подчинени на стройна архитектура, която запазва конструкцията си, независимо от ракурса на наблюдение. Платната могат да се гледат от две, три и дори четири страни. При такова сложно изграждане на картината, тя е повече мисъл, отколкото техника и цвят, защото всеки квадратен сантиметър носи характер, а процесът на преоткриване е дълъг. Би могло да се каже, че всяка картина представлява пиеса в няколко действия. Различни сюжети на минали събития, случки и легенди превръщат картините в разкази–притчи, в един жив организъм от образи, изплували сякаш от античността.
Самият Бахчеванов казва за себе си, че е художник на деня и на нощта. Защото, през деня работи по своето монументално, публично изкуство, а през нощта рисува картините си. И ако хартията, върху която ги пресъздава, е нежна материя, на тази нежност, на този драматизъм на цвета, на тази лиричност на чувството, той противопоставя твърдостта на камъка, желязото и дървото, така характерни за скулптурите му. Твърдият материал се изразява с обема си, той измества въздух, за разлика от хартията, която, като пусната нота, разчита на илюзията за пространство. А неговото е пространство, родено от цвят и светлина. Трябва само да можем да го усетим!
Текстът е подготвен за рождения ден на художника, който бе на 24 май
