Семейни спомени. Деца проучват родните си места в Айтоско
Синан Ниязи
Проектът "Моят роден край в семейните спомени" се осъществява съвместно между СУ "Христо Ботев" гр. Айтос и Регионален исторически музей – Бургас. Той включва провеждане поредица от занятия с ученици и извършване на събирателска работа за селектиране на информация и снимки, свързани с историята на Община Айтос. Проектът се ръководи от Татяна Байкушева от страна на РИМ - Бургас и от Николай Димитров, от страна на СУ "Христо Ботев". В него активно се включват учениците, които събират интересни данни за населени места в региона, разкази на местни жители за отдавна отминали събития, стари легенди, описания на традиционни обичаи и записват информация, свързана с важни природни забележителности, правят снимки на всичко, което им направи силно впечатление, цифровизират стари документи и фотографии.
Вестник „Черноморски фар“ е медиен партньор на инициативата и на неговите страници се публикуват най-интересните истории, събрани от децата.
Днес ще ви разкажем за село Поляново. Данни за него е събрал ученикът Синан Ниязи.
Поляново е село в Югоизточна България, разположено в общината Айтос, област Бургас. Намира се приблизително на 6 км западно-северозападно от центъра на общината – град Айтос, в рамките на Айтоската котловина. То обхваща 17 територии, включително Кабалъците, Черна поляна (позната също като Черна локва), Ески балък, Ачмите, Лъджа Къра, Габърчето, Бряста, Чаир бою, Кайряк, Арапачка, Крастава могила, Гьолджука, Горен лонгоз, Аладъна, Новата кортиартак кория, Баракчийница и Суванлъка.
Поляново е свързано със село Карагеоргиево на север по общински път, а на юг, след кръстопътя с първокласния Подбалкански път, водещ на изток към Айтос и на запад към Карнобат, със село Пирне. Железопътната линия Пловдив – Бургас минава на около 0,5 км североизточно от Поляново, където се намира гара, обслужваща и селата Поляново и Карагеоргиево.
След края на Руско-турската война през 1877-1878 г. селото остава в Източна Румелия, съгласно Берлинския договор. От 1885 г. след Съединението на България, то преминава в българските граници под името Марково. През 1949 г. е преименувано на Поляново в чест на поета Димитър Полянов, роден в Карнобат, за когото се вярва, че често е посещавал селото.
През 1948 г. е учредено Трудово кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) "Червено знаме" в село Марково, Бургаско, което през 1954 г. влиза в ТКЗС "Социализъм" (предишно ТКЗС "Единство") в село Карагеоргиево. От 1957 до 1968 г. в Държавния архив - Бургас се съхраняват документи за Народно основно училище "Н. Й. Вапцаров", Поляново, фонд 874. Училището функционира и след този период, благодарение на преподаватели като Стефан Узунов, Янка, Реджеб. Обхваща до четвърти клас, след което учениците продължават образованието си в други населени места.
Татарите са били първите жители на селото. Впоследствие пристигат гърците, които прогонват местното население, последвани от българите. Част от гърците приемат българската националност и традиции. През 1957 г. пристига първото турско семейство от Кърджалийското село Аврамово, последвано от масова миграция на турска етническа група. Те придобиват земи и строят жилища в селото.
Първоначално растениевъдството е основният източник на доходи за населението, като се отглеждат лозя, царевица и пшеница. С настъпването на турците, отглеждането на тютюн се развива, както и овощарството. Съществуват и стада от овце, кози и крави.
В периода на Възродителния процес, значителна част от населението напуска селото и бяга в Турция. В днешно време все повече хора напускат селото в търсене на по-добри възможности в градовете.
В Поляново има една джамия, построена през 90-те години на ХХ век, а сградата, която е служила като църква, вече не съществува. Заради преобладаващата турска общност, в Поляново се говори както на турски, така и на български език.
Легенда за Леман чешма:
Сред живописните горски области на село Поляново извира Леман чешма, легендата за която за съжаление е свързана със злочестата участ на една девойка. Тя разказва за красавицата Леман, която всеки ден отивала до извора, за да налее вода и да я отнесе у дома. Един ден, докато се отправяла към гората, група мъже я забелязали и проследили. Тя била сама, а мястото било отдалечено и безлюдно. Наблюдавайки я докато пълнела съдовете, приковани от нейната красота, мъжете не могли да възпрат инстинктите си и я насилили. Осъзнавайки какво са извършили, изплашени, че ще бъдат разкрити и наказани жестоко, те убили младата жена, за да прикрият злодеянието си.
Днес тази чешма носи името на невинната жертва Леман.
Една от причините селото да бъде създадено точно на това място е пълноводието и чистотата на местните изворни води
Споменът за Бай Йордан:
През 80-те години на миналия век горските части на селото станали място за танкови учения. Налагало се военната техника да преминава през селските пътища, което смущавало местното население, хората изпитвали страх и негодували. В този момент кметът Бай Йордан се намесил решително и дал силен отпор. Буквално физически застанал срещу танковете, отказвайки им достъп до селото. Военните били принудени да отстъпят пред волята на местния управник, който се ползвал с голям авторитет. Построили мост извън селото, за да минават през реката, избягвайки конфликта с населението.
В гробището на Поляново се издигат няколко паметника на загинали по време на войните, които свидетелстват за героичното участие на местни жители в бойни действия
Вчера учениците, участвали в проекта бяха наградени в Бургас
