Народна власт. Интернирани и съсипани фамилии -такава е тяхната участ
Соня Кехлибарева
Още преди Освобождението в Бургас е имало консулства. След построяването на бургаското пристанище 1903 г. търговските връзки и корабоплаването нарастват с бързи темпове. На пристанището ежедневно акостират кораби от различни точки на света. Необикновеното оживление се забелязва и в града. Откриват се нови хотели, бирарии, магазини с чуждестранни стоки, нови банки, 16 смесени параходни дружества и разбира се, консулства. Представителствата на чуждите страни се увеличават. Старите консулства запазват своите позиции, но се откриват и нови: шведско, белгийско, унгарско, холандско, германско, румънско, летонско (латвийско), норвежко, турско, руско.
Вицеконсули и консули стават ерудирани мъже с образование и владеене на няколко езика. Длъжността е престижна, но и въпрос на чест.
Но...
Съдбата на българите, представители на чуждестранните консулства в Бургас, се преобръща след установяване на новото Отечественофронтовско правителство след 1945 г. На тях вече се гледа като на врагове на държавата. Повдигат им се обвинения в шпионаж. Започват арести, конфискация на имотите, а семействата им са интернирани от Бургас.
Съдбата на семейство Георгиеви
Ана Грънчарова, дъщерята на Панайот Георгиев (консул на Литва през 30-те и 40-те години на миналия век, обслужващ шведската, полската, американската, румънската, руската корабни линии) и внучка на Петко Росен, ми разкри неща, които дълги години са премълчавани.
„Помня като днес как дойдоха рано сутринта на 5 февруари 1950 г. униформени милиционери с един цивилен и отведоха баща ми. Вкъщи направиха обиск и описаха вещите в кантората му. Прибраха всичко: спестовни книжки както на татко, така и на всички носещи фамилии Чорбаджийски и Георгиеви. Взеха налични пари от консулската каса, бижутата на мама, ловна пушка с патрони, писма и служебна кореспонденция. Баща ми го закараха в София за разпити. Пребит и измъчван, за да признае има ли още пари и злато, той е държан 21 дена прав. Осем месеца ние не знаехме къде е. Ужасно време беше. Неизвестността ни съсипваше. Не заехме жив ли е, или мъртъв. Майка ми писа на Вълко Червенков, без отговор. Поиска среща с Кимон Георгиев (политик, два пъти министър-председател на България през 1934 и 1944 г., близък приятел преди това на баща ми), но напразно, срещна отказ. Единствената помощ бе във вярата. Мама направи петохлебие на три църкви и вечерта сънувала странен сън. Пред нея се явил светец, който ѝ казал, че мъжът ѝ е жив. На следващия ден бе църковния празник Св. Тодор и ние получихме телеграма: „Преведен съм в Централния затвор в София“.
Панайот Георгиев, почетен Летонски консул от 1934 до 1947 г.
И друга дата не мога да забравя – 19 януари 1951 г. Тогава дойдоха за нас. Отведоха ни с камион от бабината къща – мама и сестра ми Блага на 13 години, аз бях на 11. На гарата ни натовариха в един конски вагон с петима милиционери. Майка ми Мила предварително се бе приготвила за изселването. Успя да вземе най-необходимото: малко храна, дрехи, завивки, газена лампа, чувал с дърва и пари. Студът беше страшен, минусови температури и силен снеговалеж. Пътувахме две нощи и един ден. Спряха ни на някаква гара и отново с открит камион ни подкараха неизвестно къде. От студ не чувствахме телата си. Пристигнахме в непознато населено място. Свалиха ни с багажа пред един коптор с две стъпала надолу, без прозорци, пълен с агнешки фъшкии и царевичак, и заминаха. Заобиколиха ни туркини и турчета. От тях разбрахме, че сме в Кубрат. Дойдоха 7-8 мъже и като разбраха какви сме, се захванаха за работа. Изчистиха коптора, сложиха стъкла на прозорците, подредиха скромния ни багаж, донесоха дърва и запалиха печка. Вечерта намерихме пред вратата тенджера с най-вкусната топла супа от патка. Благодарение на тези турци оцеляхме. Те ни помогнаха и после да се приспособим към новия си живот. Намериха ни свястна квартира. В селището имаше и други интернирани като нас от Кюстендил, Видин, Враца. Баща ми беше обвинен в шпионаж и предателство, но свидетели и улики не се намериха. За откритите в касата на консулството 3000 долара му лепнаха година и половина затвор. След като излежа присъдата си, дойде при нас в Кубрат. Приличаше на старец без зъби, а от побоите едва вървеше..., а беше снажен, красив мъж.“
През 1954 г. амнистират интернираните, но на семейство Георгиеви е забранено да се върне в Бургас. Заселват ги в село Балван, Великотърновско. Налага се бившият консул да работи като аптекар (първата негова специалност). Умира през 1960 г. далече от родния си град.
Семейството му се завръща в Бургас след неговата смърт. Къщата им на ул. „Черноморска“ 16 (дн. ул. „Филип Кутев“) е населена с квартиранти на „Жилфонд“ и те са принудени да оборудват тавана за жилище.
Съдбата на семейство Зенович
Друг консул с нерадостна съдба е Георги Зенович. Назначен за почетен консул на Унгария. В къщата му на ул. „Ал. Батенберг“ 8, построена през 1897 г. за семейството му. В нея се е помещавало и представителството на Швейцарската корабна агенция „Трансмартин“. На пилони се веели знамената на страните. По-късно при учредяване на Сдружението на параходните агенти през 1935 г. Георги Сава Зенович става неин председател. Семейството е имало две деца Даниел (Дано) и Ернестина. Майката е била артистична натура. Имала е студио за подготовка на артистки, преподавала е пиано. Обличала се малко старомодно, но елегантно, с вкус – шапки, дантели, ботушки с връзки, говорела перфектно френски.
Но съдбата и на това консулско семейство също е трагична. Новата власт не се церемони. Също на 19 януари 1951 г. е издадена заповед за арестуване на Зенович и неговото семейство. Още в същия ден правят обиск в дома на консула. Той и съпругата му са обявени за врагове и подлежат на изселване от Бургас. Зенович е над 70-годишен и разбира какво го очаква. Докато милиционерите тършуват из триетажната къщата за спестовни книжки, пари и валута, той влиза в банята и прерязва вените си с бръснач. Намират го целия в кръв, откарват го в болница, спират кръвта и с превързани китки, на носилка, под конвой го натоварват в конския вагон с другите семейства. Оставят ги в село Брестовене. Там той умира след няколко седмици от студ, глад и от кръвозагуба. Четири дни съпругата му спи в едно легло с мъртвеца. Чужди хора го погребват с костюма, с който е тръгнал от Бургас. Жена му ходи два пъти в месеца да се разписва в милицията в Кубрат. Синът им Даниел Зенович е изпратен в лагера „Белене“ и там се обесва. По-късно съпругата на консула, благодарение съдействието на Жени Патева (защитник на правата на жените и децата, основателка на бургаското женско дружество „Самосъзнание“) , заминава за Цариград при брат си. После следите ѝ се губят. Актьорът Нейчо Попов е внук на унгарския консул. В наше време къщата е продадена от съпругата му, артистката Стоянка Мутафова, и имуществото разпиляно.
Къщата на Георги Зенович – представител на Швейцарската параходна агенция и Унгарски консул, ул. „Ал. Батенберг“ 8
