Олга Вихристюк: Най-страшното за мен беше да чуя как пред очите на едно дете изгаря домът му

Олга Вихристюк е родена и живяла в Казахстан. В България за първи път идва през 2008 година.

В момента тя е работник към Младежки международен център Бургас. Образователен медиатор е, преподавател, соцален-педагог и психолог към Благотворителна фондация „Фонд Добро“.

Олга Вихристюк е докторант в Държавен университет „Проф. д-р Асен Златаров“.

Интервю на Дона МИТЕВА

- Олга, като начало, нека започнем от това какъв е вашият път от Казахстан до България ?

– През 2008 година, когато за първи път стъпих на българска земя, не можех да си представя каква дълбока връзка ще се формира между мен и България. Учих тук няколко години, но по-късно, поради обстоятелства, се наложи да се върнем със семейството ми в Казахстан. Въпреки че това беше труден момент, смятам, че именно той бе решаващ за моето развитие като личност и професионалист.

През 2011 година в град Павлодар открих Българския етнокултурен център, който с времето стана мой втори дом. Там започнах да се занимавам с доброволческа дейност, а също така започна и моята първа работа. Въпреки че бях далеч от България, този център ми даде усещането за близост и принадлежност. С времето станах председател на младежкото крило на Българския етнокултурен център, което ми отвори нови възможности да работя за важни каузи и да се ангажирам активно с младежката политика.

Малкото българско кътче в далечния Казахстан винаги ми липсваше. Въпреки че бях на хиляди километри разстояние, то беше в сърцето ми и ме свързваше с България. Благодарна съм на Асамблеята на народа на Казахстан, че това уникално място за обединение на нашите култури все още съществува и продължава да бъде символ на взаимно разбирателство и сътрудничество.

Тази връзка ме е вдъхновявала през годините и ми е дала увереност, че културите могат да се съчетават и взаимно да се обогатяват.

– Вие сте трайно отседнала в България и помагате от първия ден на избягалите от военните действия украинци в Бургас. Кое бе първото впечатление, което добихте досега с тези хора?

– 24 февруари 2022 година преобърна живота ми. Тогава вече бях в Бургас и следвах докторантура в университет „Проф. д-р Асен Златаров“. Мислех, че когато завърша, ще се върна със семейството си в София. Но точно на тази дата, докато пусках сутрешните новини, чух една от най-страшните новини в живота си. Русия беше започнала война срещу Украйна.

Веднага се обадих на моята близка приятелка Ирина, която е от Мелитопол, и тя ми изпрати само едно съобщение: „Оля, започна войната“. От този момент телефонът ми почти не спираше да звъни. Сред всички разговори имаше само един позитивен момент – новите запознанства с повече от 1000 души, с които ни обединява общата болка.

– Какви бяха основните проблеми при работния процес с тези хора в началото?

– Чрез работата си започнах да се запознавам с доброволци не само от различни градове на България, но и от други държави. С времето се трансформирахме в едно голямо семейство, което обединяваше страстта да помага. Всеки от нас беше активен – както на терен, така и в онлайн мрежата, където непрекъснато си споделяхме опит и ресурси. Когато чуваме, че доброволчеството в България не съществува, мога да кажа със сигурност, че това не е така.

През лятото на 2022 година получих телефонно обаждане от тогавашния заместник областен управител Пламен Янев, който, заедно с екипа си, беше сред първите, които помагаха на терен. Те създадоха уникален социално-хуманитарен център на Морска гара Бургас, който осигуряваше подкрепа на бежанците. Г-н Янев ми предложи да се присъединя към екипа, който отговаряше за интеграцията на украински граждани с „временна закрила“. Приех и в първите дни на лятото се озовах на Военната база в Сарафово. Този ден няма да забравя никога. Хиляди хора, търсещи помощ – не знаеха къде ще бъдат настанени, какви права имат и какво ги очаква.

През цялото лято, заедно с екипа си, всеки ден работехме на територията на община Бургас. Моята работа включваше социално-психологическа подкрепа, определяне на социалния статут на пристигащите, преводаческа дейност и още много други задачи. Тези три месеца бяха решаващи за изграждането на механизми, които да помогнат за интеграцията на бежанците.

Основните дейности, по които работехме, включваха: медицинска помощ, регистрация в НАП, намиране на лични лекари, съдействие при получаване на инсулин и специализирани медицински храни и още. Нашата основна локация беше Базата на Министерския съвет в Слънчев бряг, където по хуманитарната програма бяха настанени хора със сериозни медицински нужди. Линейките за там трябваше да се викат по повече от 10 пъти на ден.

Занимавахме се и с образованието за децата. Това включваше записване на децата в български градини и училища, подкрепа на самотни майки и семейства. Именно тогава, в Община Бургас, започна да се формира диалог между държавните институции, НПО сектора и представителите на украинската общност.

Тази работа беше изключително важна и емоционално натоварваща, но същевременно вдъхновяваща. Знаех, че помагам не само на хората, които са преминали през неописуеми страдания, но и че създаваме нови възможности за тях в една непозната страна.

Това беше началото на един дълъг и много тежък път във физически и морален план.

– Какво представлява „Фонд Добро“?

– В края на 2022 година се запознах с някои уникални хора, които вече са ми станали като второ семейство. Това са: Катерина Шубина, Олена Горелова, Лиля Тураш, Ганна Потьомкина и Ирина Беридзе. Тези невероятни и борбени жени създадоха нещо наистина специално – уникален дом, образователен и хуманитарен център в Община Несебър, наречен „Фонд Добро“. Точно тук започна и моята втора фаза на работа с украински бежанци.

„Фонд Добро“ има уникален механизъм за подкрепа, който със сигурност бих заявила, че е изключителен. Той включва: образователна подкрепа за деца, които са останали в украинската образователна система. В рамките на центъра DOBRO HUB, с три локации, до момента повече от 1340 деца получават образование и подкрепа.

Заедно с УНИЦЕФ, през 2023 година реализирахме проект за интеграция на украинските деца в българската образователна система. След успешното завършване на проекта, като доброволци продължаваме да развиваме тази дейност. Към момента над 1000 ученици в Област Бургас са получили подкрепа от нас.

Също така всички деца и техните семейства получават от нас в рамките на хуманитарния център и социално-хуманитарна подкрепа.

Но не спираме дотук – през тази година започнахме да помагаме и на студенти, които също се нуждаят от подкрепа, за да се интегрират в българската образователна система и да продължат своето обучение.

Тази работа е изключително вдъхновяваща и удовлетворяваща. Всеки ден е ново предизвикателство, но и нова възможност да променим нечий живот. Вярвам, че с екипа от „Фонд Добро“ продължаваме да правим не само добро, но и да изграждаме бъдеще за тези, които имат нужда от нас.

Говорейки за община Несебър, трябва да имаме предвид, че постоянно пребиваващите лица с временна закрила в региона надхвърлят 20 000 души.

– Кои са основните проблеми на украинските бежанци, те променят ли се във времето?

– Запитванията, които получаваме всеки ден, варират, но ако обобщим основните им проблеми, можем да изведем следните най-значими трудности, с които се сблъскват тези хора: На първо място, недостиг на свободни места в детските градини и училищата – много деца на бежанци се сблъскват с проблеми при записването си в българските учебни заведения. Поради голямото търсене и ограничените ресурси в региона, наличието на места е оскъдно и това затруднява тяхната интеграция и образование.

На второ място е недостигът на лични лекари – хората с временна закрила изпитват затруднения при намирането на свободни места при лични лекари. Липсата на достатъчен брой практикуващи лекари в определени региони води до забавяне на медицинската помощ, а това е особено тревожно за хора с хронични заболявания или специализирани медицински нужди.

Трето, неинформираност и неяснота – често хората не са наясно с правата си и какви услуги могат да получат. Те изпитват объркване по отношение на административните процеси и как да получат достъп до важни социални услуги и медицинска грижа. Липсата на ясна и точна информация води до допълнителен стрес.

И не на последно, психологически проблеми – огромен брой от тези хора идват след дълго преживяване на насилие, война и загуби. Често те носят с себе си дълбоки психически травми и стрес. Тези психологически проблеми, свързани със загубата на дом, близки и чувство за несигурност, водят до депресия, тревожност и панически разстройства. Липсата на подходяща психологическа подкрепа усложнява процеса на адаптация.

Тук трябва да спомена институциите и хората, които наистина дадоха от себе си ключова подкрепа за успешната интеграция на украинците с временна закрила. Това са: Областната администрация на Бургас, Петя Петрова – началник на РУО Бургас, кметът на община Бургас, Почетният консул на Украйна в град Бургас, адвокатите от Фондация ФАР, екипът на Младежки международен център, директорите на училища в Кошарица, Тънково, Свети Влас, Оризаре, Равда, Ахелой. Без тяхната подкрепа интеграцията нямаше да бъде възможна.

– От гледната точка на своите компетенции как можете да обобщите работния процес, пряко свързан с хората, избягали от военните действия в Украйна, и най-вече с децата и младежите?

– Няма значение какво преподавам или фасилитирам в групи, имам едно правило – почти никога не влизам с баджа на психолог. Първо трябва да стана приятел с тези хора. Важно е да изградя доверие и да се свържа с тях на човешко ниво, без да поставям бариери. Когато установя доверие, можем да започнем да работим заедно върху различни предизвикателства – било то емоционални трудности или практическо ориентиране в новата среда. Това включва не само психическа подкрепа, но и помощ при адаптацията им в обществото – от запознаване с новата образователна система до намиране на помощ в здравеопазването или социалната интеграция. Всеки един процес е уникален, и моят фокус е да бъда човекът, който е до тях на всяка стъпка, за да им помогна да намерят своя път. През тези 3 години, независимо дали говорим за началото на войната, или за настоящето, чух много различни истории. Най-страшното за мен беше да чуя как пред очите на едно дете изгаря домът му, как хора са загивали пред тях, как те не знаят къде са родителите им, защото са се борили за своята страна срещу агресора и дори нямат официални документи за смъртта им.

Работата с тези деца и младежи е изключително специфична и предизвикателна. Настроенията им могат да се променят много бързо, а реакциите не винаги са лесно разбираеми. Много от тях не са преминали през сесии за първоначална психологическа помощ, което означава, че посттравматичното разстройство може да се прояви неочаквано и интензивно. Това може да доведе до внезапни избухвания на емоции, паник атаки или изолация. Важно е да бъдем изключително търпеливи и внимателни, като същевременно предоставяме стабилна и безопасна среда, в която да се почувстват разбрани и подкрепени. Тяхната адаптация и възстановяване изискват време, но с правилната помощ те могат да започнат да се справят с травмите, които са преживели.

Говорейки с тях за дома им и защо се намират далеч от него, е изключително важно да се подхожда с голямо внимание и чувствителност към начина, по който им се предоставя информацията. В този контекст говорим за семейно-ориентиран подход, при който е необходимо да се знаят намеренията и плановете на семейството, тъй като те играят основна роля в процеса на възстановяване. Как близките им хора им представят информацията за войната, как обясняват случващото се и как се адаптират към новата реалност, са ключови фактори за психо-емоционалното състояние на децата. Информацията трябва да бъде предавана внимателно, като се вземат предвид възрастта на децата и тяхната емоционална устойчивост. Това, което казват родителите и близките, има дълбок ефект върху начина, по който децата възприемат войната и миграцията и как се адаптират в новата си среда. Също така, подходът трябва да бъде системен и да включва всички аспекти на семейната динамика, за да се осигури стабилна подкрепа и дългосрочна интеграция.

– Сигурно с младежите в онази сложна възраст, е още по-трудно?

– Работата с тийнейджъри, особено в възрастовата група от 15 до 18 години, е още по-сложна и чувствителна. Възрастта им е такава, че те започват да осъзнават последствията от случващото се около тях, като в същото време се сблъскват с неяснота относно бъдещето. Притесненията за съдбата на държавата им и на техните близки, и страхът дали те ще могат да се върнат у дома, могат да доведат до чувство на безпомощност и тревожност.

Психологическите аспекти при тези деца са комплексни и често включват постоянен стрес, чувство на загуба и неувереност за бъдещето. Тийнейджърите са в период на изграждане на своята идентичност и роля в обществото, което прави тези чувства още по-интензивни. Особено силно се усеща при момчетата, които са тук без бащите си, като много от тях започват да възприемат мъжката роля в семейството и да носят отговорност за своите майки и по-малки братя или сестри. Това води до психологическо натоварване, тъй като те често не се чувстват готови да носят такава тежка отговорност в такъв млад етап от живота си.

Тези тийнейджъри могат да изпитват чувство на изолация и чувствителност към социалния натиск, защото не разбират добре как да се справят с тези нови и сложни задължения. Генерационният разрив с родителите може да доведе до трудности в комуникацията, а самите деца могат да изпитват психологическо напрежение заради несигурността и чувството, че те трябва да бъдат „силната опора“ за семейството си.

В този контекст е изключително важно да им се предоставя подкрепа не само на психологическо ниво, но и социална и емоционална. Те трябва да се чувстват разбрани и подкрепени, за да могат да изградят здравословни отношения със себе си и със семействата си, да се адаптират към новата среда и да развият самочувствие и самоценност, без да носят тежестта на неосъществими очаквания за възрастта си.

– Работите с два клуба, които предоставят подкрепа на младите хора, разкажете за тях…

Като специалист фасилитирам два клуба, които предоставят подкрепа на младежите в различни аспекти на тяхното развитие. Първият клуб е на младежките лидери, разположен в локацията на DOBRO HUB в Несебър, квартал „Черно море“. В този клуб се фокусирам върху кариерното ориентиране и саморазвитие, като създавам възможности за младите хора да развиват своите умения и да се подготвят за бъдещи професионални предизвикателства. Вторият клуб, който фасилитирам, е в Младежки международен център Бургас и е насочен към саморазвитие. Целта ми е да осигуря младежите с допълнителна социално-психологическа подкрепа, като ги насърчавам да откриват своите силни страни и да развиват лидерския си потенциал, независимо от етническата им принадлежност.

Моето усилие е да създам среда, в която младежите не само получават психологическа подкрепа, но и могат да разширяват своите възможности за личностно израстване. Чрез тези клубове те не само развиват социални и лидерски умения, но също така се запознават с различни култури, което им позволява да обогатят своето разбиране и да се адаптират по-лесно към новите предизвикателства.

Също така, клубовете осигуряват възможности за взаимопомощ и сътрудничество сред младежите, като подкрепата е не само индивидуална, но и колективна. Чрез споделени инициативи и проекти те изграждат чувство за принадлежност и общност, което е ключово за успешната интеграция и психологическо благосъстояние.

– Какъв е събирателният психологически образ на бежанците?

– Тези хора, избягали от войната, са в период на екзистенциален срив. Те са принудени да преминат през съществени въпроси, които преди това не са били част от ежедневието им. Къде е моят дом, къде е моето място в света? Какво прави човек у дома? Какво се случва, когато родината му изглежда изгубена, а мирът – напълно непостижим? За тях това не са просто въпроси, а състояния на съществуване, в които изгубеното чувство за стабилност променя всичко.

В тези състояния страхът и болката не са просто емоции. Те са реалност, която нахлува в съзнанието и тялото, превръщайки го в бойно поле на вътрешни конфликти. За много от тези хора, бежанството не е само физическо изселване, но и дълбока душевна миграция, в която съществува невъзможността да се върнеш към предишния живот. Те носят със себе си невъзможността да забравят – да забравят изгубените домове, роднини, родители или деца. И това е част от техния психологически товар.

Особено в контекста на украинската идентичност, тези хора носят със себе си дълбокото историческо наследство на страдания и репресии, които украинците са изпитвали през вековете, и особено под репресивните методи на Русия. Историята на украинския народ е история на периодични възходи и падения, на борба за идентичност и независимост. Тези исторически моменти на страдание, като гладоморите, насилственото преместване на народи, политическите репресии и насилието, оставили дълбок белег върху психиката на украинския народ. В контекста на настоящата война, тези исторически травми и болезнени спомени от миналото само увеличават психологическата тежест, която бежанците носят със себе си.

Въпреки това, в сърцето на тези личности съществува невероятна човешка сила, която все пак намира начини да възстанови надеждата и да намери нови смисли. В тези изпитания се раждат нови форми на свързаност, нови възможности за съпричастност и колективна подкрепа. Възможността да се възстановим от травмата не означава да забравим това, което сме преживели, а да намерим начин да изградим нова идентичност, въпреки всичко.

Когато се обръщам към тях, виждам не просто жертви на войната, а същества, които носят силата на преодоляването, и които чрез процеса на самооткритие и адаптация започват да изграждат нови житейски перспективи. Въпреки екзистенциалната болка, бежанците от Украйна често показват удивителна психологическа устойчивост, готовност за адаптация и решителност да не се подадат на отчаянието.

Работата ми с тях е не само да възстановя психичното им здраве, но и да стимулирам тяхната вътрешна сила. Защото не само в страданието, а и в преодоляването на страданието се раждат най-силните хора. Чрез тяхната издръжливост, техният преход през болката, през миграцията и през изграждането на ново начало, те започват да създават нов смисъл – не просто за себе си, а и за света около тях.

Тази философия на възстановяването не е само терапевтична, тя е екзистенциална. Работата ми като психолог е да ги водя през този процес на преминаване, да бъда свидетел на техните болки, да им помагам да открият нови възможности за свързаност и бъдеще и най-вече да им покажа, че макар да са изгубили много, те все пак са притежавали нещо, което няма да им бъде отнето – тяхната човешка същност и способността да се възстановят.

– В Младежки международен център работите с младежи и деца от различни уязвими групи. Разкажете за тази си ангажираност, моля.

– В рамките на Младежки международен център Бургас работя с различни уязвими групи младежи. Важно е да се подчертае, че понятието за уязвимите групи има много широко и многопластово значение. Уязвимостта не е просто свързана с някаква конкретна категория хора – тя обхваща различни аспекти на социалния, икономическия и психологическия живот на индивидите.

Уязвимите младежи включват, но не се ограничават до младежи от семейства с нисък социален статус, мигранти и бежанци, младежи от малцинствени групи, деца и младежи с увреждания, младежи, живеещи в социална изолация или подложени на различни форми на насилие. Те често се сблъскват с предизвикателства, които надхвърлят ежедневните проблеми на повечето младежи, като липса на достъп до образование, липса на социални услуги, емоционална нестабилност, или в някои случаи дори липса на сигурност относно бъдещето им.

Тези младежи не само че трябва да се справят със социалните бариери, но и често им се налага да навигират през психологически препятствия. Проблемите, свързани с идентичността, социалната интеграция, стреса и травмата, която са преживели, могат да бъдат значителни. Невъзможността да изградят устойчиви социални мрежи, липсата на подкрепа от страна на семейството или обществото и психологическите бариери, свързани с преживени травми, са само част от трудностите, с които тези младежи се сблъскват.

Ето защо в нашата работа в Младежки международен център Бургас, ние акцентираме на индивидуалния подход и се стремим да създадем безопасна и подкрепяща среда, в която всяко дете или младеж, независимо от своята уязвимост, може да намери помощ, разбиране и възможности за развитие. Това е особено важно за младежи, които преживяват социална изолация или изключване, за да могат да изградят повишено самочувствие, да се научат на възможности за адаптация и да изградят устойчивост пред бъдещи предизвикателства.

– И последно – един съвсем различен въпрос: Какво представлява Бургас за вас?

– Бургас за мен е мястото, където намерих своето истинско начало. Когато се преместихме тук през 2019 година от София, не предполагах, че ще останем толкова дълго. Днес обаче този град се е превърнал в мой втори дом. Тук, в Бургас, не само расте моето дете, но и намерих своето място на професионалната ми реализация. В Младежки международен център Бургас и в Благотворителна фондация „Фонд Добро“ открих възможности за развитие, които ме вдъхновяват всеки ден. Това не са просто работни места за мен. В тези организации и в ежедневната си работа срещам хора, които разбират какво значи болка и страдание, но също така, заедно, се борим за по-добро бъдеще. Вярваме в правото на всяко дете да има мирно небе над главата си и се борим за независимостта на Украйна. Освен всичко това, Бургас ми даде възможност да бъда част от научната общност като докторант в университет „Проф. д-р Асен Златаров“. За мен Бургас е не само ново начало, но и място, където развивам своята научна и професионална кариера. Благодаря на България и на българския народ, че ми дават възможността да бъда част от този процес на развитие и промяна.