Народ, който е създал народното читалище, никога няма да се откаже от книгата и от светлината, която тя носи в живота ни
Мина Кръстева е родена на 10 юни 1956 г. в с. Ген. Инзово, окр. Ямболски. Живее и твори в Бургас. Автор е на книгите:
„Спомен с море” – поезия
„Слънце в косите” – поезия
„В пустинята на света” – поезия
„В ъгъла на кафене „Реалити” – разкази
„Разпилени надежди” – роман
„Вълнуваща история за верни приятелства, опасни предателства и още по-опасни предизвикателства” – книга за деца
„Градежът“ - романизирана биография за Колю Фичето
Произведения на авторката са преведени на руски, турски, хърватски, арабски и сръбски езици и са публикувани в редица сборници, като : „Антология на бургаската проза”, Sicak Taslar, „Поезия с дъх на Черно море”, „Ако търсиш любов”, алманах „Бургас”, алманах „ Огоста”, алманах „Тракийска лира” и др.
Интервю на Златина ДОЧЕВА
- Г-жо Кръстева, Вие сте автор на много творби. Кои са според вас основните нюанси, които читателят трябва да улови в творчеството Ви? Кои са Вашите провокации?
- Обикновено, когато един автор се реши да напише нещо, той е провокиран от някаква емоция, впечатление, ситуация. Ако става въпрос за поезия, тогава водещо е чувството, емоционалното състояние на поета. Той е по-склонен да се вглежда в себе си, в повечето случаи на прицел е неговият вътрешен свят. Така, пречупвайки всичко случващо се през своя поглед и емоционалност, той пресъздава заобикалящата го действителност по свой уникален начин. Когато говорим за проза обаче, там нещата стоят малко по-различно. Казвам малко по-различно, защото и в прозата си авторът вгражда своите мисли, чувства и идеи, но в много по-голяма степен е склонен да гледа на всичко случващо се или случило се и като един страничен наблюдател, да вмъква в произведението си образи и идеи, които не винаги съответстват на неговите разбирания и душевност, за да се получи по-реалистична картина на събитията и действията, които описва.
В моята проза се откроява доста чувствително социалният нюанс, защото смятам, че разказът, романът, повестта трябва не само да ти донесат удоволствието от това да се запознаеш с една интересна история, но и да те накарат да се замислиш.
- Каква е Мина Кръстева като автор и човек – как се определяте Вие самата?
- Много е трудно човек сам да говори за себе си. Може би най-кратката характеристика за мен е изразът: непоправим оптимист. Не обичам да мрънкам и да се оплаквам. Просто търся изход от създалата се ситуация и работя упорито до постигане на поставената цел. И като автор прилагам този принцип. Винаги се стремя да търся светлата страна на нещата и именно на тях наблягам, когато разказвам дадена история.
- Кое Ви вдъхнови да напишете романизирана биография за Уста Колю Фичето?
- Отговорът ми ще бъде продължение на предишния, защото светлината и борческият дух, които би трябвало да са част нас, много ярко и убедително присъстват в душевността и същността на тази възрожденска личност – Първомайстор Колю Фичето. Неслучайно австрийският учен и пътешественик Феликс Каниц го нарича с възхита „ренесансовият човек на България”.
Исках да припомня на хората, че има светли примери, които могат да ни бъдат като пътеводна звезда в нашите лутания и пристъпи на отчаяние. Щом този истински творец, майстор и човек е успял в години на робство и мрак да създаде такава красота, то значи и ние днес можем и трябва да се вземем в ръце и да работим за едно по-добро настояще и бъдеще.
- Вие самата посетили ли сте всички обекти, построени от майстор Колю Фичето? Кой Ви е любимият и защо?
- Този забележителен български майстор и архитект ни е оставил богато архитектурно наследство от църкви, обществени и жилищни сгради, мостове, та дори и фабрика. Някои от тях и днес радват очите ни, други са били разрушени от тежки земетресения през годините, но във всичко оцеляло до днес пулсира душата на големия майстор. Някои от тия градежи са се превърнали във важна част от нашата история, като великолепната сграда на Конака във Велико Търново, в която се свиква първото Велико народно събрание, след освобождението на България от Османско иго; Беленският мост, превърнал се в символ на победата на българския дух и признаване на българския строителен гений, не само в Османската империя, но и в чужбина.
На мен лично, като че ли най-любим ми е ханът на Хаджи Николи във Велико Търново, при градежа на който Колю Фичето вмъква много нови и нехарактерни за българската възрожденска архитектура елементи, а именно колонадата. Ханът е едно истинско бижу, ценен образец на монументалната архитектура от тоя период.
Разбира се, най-близка на сърцето ми е църквата в Килифаревския манастир, тъй като там са кръстени децата ми. Макар и по-скромна, тази църква е интересна с това, че е първата, която той изгражда, като самостоятелен майстор.
- Какво мислите за живота на българите по време на Османското владичество – как те са успели да съхранят българския дух, традиции и ценности?
- Отново се връщаме към оная светлина, която е водела народа ни в мрачните времена на чуждо потисничество – упование в Бога, стремежът към знания, осъзнаване силата на българския дух, преминал през векове на възходи, падения, пак възходи и пак падения...
Една малка книжка, написана от монаха Паисий, една извисила се към Бога камбанария, издигната от българския строителен гений Фичето, една призивна песен „Стани, стани, юнак балкански” на Чинтулов, една велика саможертва на Дякона Левски и много още български герои... Всичко това стъпка по стъпка, ден след ден е водело към Възраждане и утвърждаване на българската нация.
- Смятате ли, че в днешно време българската история остава по някакъв начин на заден план? Мислите ли, че такива хора като Уста Колю Фичето са позабравени?
- Не мисля, че българите не се интересуват от своята история и че големите личности са забравени. Някакво доказателство на тези мои думи е и интересът към книгата ми „Градежът”, посветена на Първомайстор Колю Фичето. Хората имат потребност да си спомнят за светлите личности от нашето минало, защото това им дава самочувствие и увереност в силата на българския дух и в техните собствени възможности. Мисля, че писателите са в дълг към българския читател в това отношение. Не е случайно, че авторка, като Неда Антонова, е така обичана и популярна днес. Тя е писателка, която последователно и неуморно възражда в своите произведения спомена за големи личности от нашата история.
- Според Вас, възможно ли е в 21 век да се построи нещо толкова грандиозно и величествено, което да остане за векове напред?
- Разбира се, че е възможно. Всяко време си има своите големи личности и архитектурни шедьоври. Още повече, че развитието на съвременната техника и технологии дават по-големи възможности да се строи с размах и въображение.
- Какво предпочитате – поезия или проза? В кое Вие самата се чувствате повече в свои води?
- Винаги ми е било трудно да отговоря на този въпрос. То е все едно да попитате една майка кое дете й е по-любимо, с кое се чувства повече майка.
И поезията, и прозата са все възможности да изразиш чувства, вълнения, идеи, отношение. Дали ще посегна към поезията, или прозата, зависи каква е нагласата ми в момента и какво искам да кажа или да разкажа на читателя. И в двата жанра се чувствам като в неспокойни води, в които бих могла и да потъна, но бих могла и да изплувам, образно казано.
- Смятате ли, че българите все още четат книги?
- Не можем да сложим всички под общ знаменател. Има всякакви хора, едни обичат да четат, други по-рядко посягат към книгата, а трети считат четенето за изгубено време.
Задачата на творците, на образователната ни система, на така добре развитата мрежа от читалища е да приобщават все повече хора към магията на четенето. Разбира се, в съвременния дигитален свят, книжното тяло на литературните произведения все повече се измества от лаптопа, таблета и телефона, които пък имат това предимство, че можеш да носиш в джоба си цяла библиотека и да четеш по всяко време и на всяко място.
Аз вярвам в любознателността на българина. Народ, който е създал такова уникално място, като народното читалище, никога няма да се откаже от книгата и от светлината, която тя носи в живота ни.
- Какво според Вас е състоянието на съвременната българска литература?
- Не искам да давам оценки. Да оставим това на литературните критици. Мисля, че е тяхна задача да следят развитието на литературата и на авторите като нейни създатели, да дават своите оценки и евентуални насоки.
Задачата на автора е да се съсредоточи в реализиране на своите творчески идеи и да държи ръка на пулса на съвремието ни.
- Какво е да си писател в България? Има ли съдействие от държавата, от издателствата? Какво трябва да се промени?
- Писането е самотно занимание. То изисква готовност за дистанциране, в някаква степен, от ежедневния битовизъм, от всички неизбежни грижи и отговорности. Но българският писател няма къде да избяга, макар и временно, от това. Нещо повече, той е принуден всеки ден да се бори за насъщния за себе си и семейството и да краде от времето си за почивка и сън, за да пише.
В много европейски страни съществуват творчески домове или други подобни места, където се осигуряват условия за твореца временно да се усамоти и да се съсредоточи върху творческия процес. Съществува и практика издателствата да предоставят авансово хонорар на автора, сключил договор с тях за издаване на книга, за да може писателят, осигурен материално, спокойно да се посвети на писането на своята творба.
В някои европейски страни държавата подпомага своите писатели, като изкупува техни новоизлезли книги и ги разпределя между библиотеките в страната. Съществува и практика, в зависимост от това колко са заемани от библиотеките и четени през годината книгите на даден автор, той да получава авторски хонорар ежегодно.
В други държави ДДС за книгите е сведен до минимум.
Това са все неща, които биха могли да се приложат и у нас. Засега българският писател, а и издателите, могат само да си мечтаят за подобно отношение от страна на държавата. Въпреки всичко, с възрожденски ентусиазъм, много писатели продължават да творят и, според силите и таланта си, да радват читателите.
- Кое ви накара да работите с издателство „Знаци”?
- С ИК „Знаци” подготвихме издаването на книгата ми „Градежът” – романизирана биография на Първомайстор Колю Фичето. Управителят на
„Знаци” Румяна Емануилиду е делови и организиран човек, с когото е удоволствие да се работи. В издателството се подхожда много професионално и прецизно към всеки текст, към оформянето на корицата на творбата и полиграфското изпълнение. Също така, много важно е и това, че дори след излизане от печат на книгата, ИК ”Знаци” продължава да подкрепя своите автори, както и да съдейства за разпространение на книгите им.
- Замисляте ли нова творба? В каква насока ще бъде?
- Почти приключих работата си по сборник с разкази. Този път темата е българското село – преди и сега. Подходила съм към тази доста тъжна и тягостна тема, като се има предвид състоянието на българското село днес, с чувство за хумор.
Редактор на книгата е Сергей Трайков, един от най-добрите български сатирици и дългогодишен редактор във в-к „Стършел”. Неговите думи за сборника са следните: „Твоята книга е едно топло, слънчево напомняне за безвъзвратно отишли си времена – свят, който описваш с обич, с познаване на най-дребните детайли, със съпричастие, с поетичност и с човеколюбив, незлоблив хумор. Той не е сатира, твоят хумор е погалващ, най-точно мога да го определя с една дума, която употребяваше моята баба – благ; твоят хумор е благ.”
- Как преживявате пандемичната обстановка? В каква посока тя се отрази на поведението на хората, а на писателите?
- Както казах вече, писането е самотно занимание, поради това строгите мерки, ограничаващи контактите между хората, не ми се отразиха много зле. Предполагам, че е така и с другите пишещи. Единственото, което наистина ми липсва, са срещите с читателите. Ето, например, вече два пъти отлагаме представянето на книгата ми „Градежът” в родното място на Колю Фичето – Дряново. Тъкмо организаторите уточнят всичко и изведнъж ни застигат някакви строги мерки и забрани. Дано по-скоро да преминава тази пандемична обстановка и отново да можем да се срещаме и разговаряме спокойно.
- Какъв съвет бихте дали на своите читатели?
- Винаги съм се пазила от това да давам непоискани съвети. Просто пожелавам на всички читатели, писатели и на хората, които ще прочетат това интервю, много здраве и слънчеви дни!
