Поетът улавя дори и най-малката вибрация – на средата, на хората около себе си
Интервю на Антония Апостолова
Диана Саватева е родена в Царево и живее в Бургас. Завършила е българска филология във ВТУ „Св.Св.Кирил и Методий“ и магистърска програма „Право на ЕС“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е като журналист в бургаския седмичник „Свободен бряг“ и националния ежедневник “24 часа“. Участва в учредяването на Бургаската писателска общност през 2015 г. В периода април 2017 – декември 2019 г. е народен представител. В момента е зам.-кмет на Община Бургас с ресор „Култура, туризъм, спорт“. Има редица публикации в списания, алманаси, онлайн, както и в сборниците „Поети, влюбени в морето“ – на български и арабски. Автор е на две книги с лирика: „Памет за щастие“ и „Градът – любовна карта“. Последната й стихосбирка - „Капка, изпреварила дъжд“ (ИК Знаци, 2022), се очаква да излезе всеки момент. Премиерата й в Бургас е на 24 ноември от 18 ч. в културен център “Морско казино”, а в София - на 8 декември от 17 ч. в Национален дворец на културата.
В последната си книга „Капка, изпреварила дъжд“ като че ли си се отдръпнала до предел, за да ни оставиш сами да съзерцаваме човека и света, каквито някога, някъде си ги видяла. Привидно ли е това отсъствие, къде си ти?
Стандартното възприемане на поезията е като изповед на лично преживяване. А всъщност поетът е мембрана с фина чувствителност, която улавя дори и най-малката вибрация – на средата, на хората около себе си – като общност и като индивидуалности, понякога и своята собствена. Моята първа книга завършва със следния кратък стих:
„Бял лист е животът ми / Драска всеки по него / Даже и аз / Понякога“.
В продължение на темата - всяко стихотворение или фрагмент са колкото лични, толкова съотносими към други хора, за чието съществуване дори не подозирам. Но чрез алхимията на творчеството съм уловила неговите вибрации. Струва ми се, че в тази книга по-рядко използвам Аз-формата. Но „аз“ в литературата е похват, не идентификация.
Във стиховете и фрагментите ти тук има една изключително изчистена философска афористичност. Мислиш ли, че със зрелостта поезията става по-малко лична, неспокойна и емоционална и се доближава към спокойствието на мъдростта – или това е настройка, която изобщо не зависи от възрастта?
Десет години делят „Градът – любовна карта“ от „Капка, изпреварила дъжд“. Това е доста сериозен житейски период, особено в динамичното време, в което живеем. Доста неща ми се случиха, доста пропуснах. Имам една фраза, отново в първата ми книга: „Непреживяното ме учи“, така че в неслучването също има опит, колкото горчив, толкова и безценен. Зависи по какъв начин ще го осмислиш и възприемеш. Творческото писане е интересен процес, но докато съм в него, не го изследвам. Следвам го.
Някои от стиховете и фрагментите са в стилистиката на предишните ми книги. Други са съвършено различни. Радвам се и на двете линии. Едната показва последователност, другата – промяна. И двете са ми важни. Както повечето автори, и аз следвам модела в нова книга да включа работи от предишни. Например в „Градът – любовна карта“ има три стихотворения от „Памет за щастие“, които „извикаха“ свои продълженията. Те оформиха отделен цикъл. Искаше ми се да продължа това и в следваща книга, но не се получи. Според мен авторът трябва да се вслушва в творческата си интуиция, да й е верен, да устоява на изкушението да пише съобразно някакъв краткотраен тренд.
Човекът сред страниците ти сякаш е напълно уязвим за мислите си, за злите импулси, за мрака, за порива към бягство, за студената жилка във вятъра и страха да остане без дом. Какво е домът за теб и от какво се страхуваш най-много за себе си?
Най-много се страхувам „да не пропусна следващото чудо“. Или пък „да не загубя мекотата на сърцето си“. Страхувам се от скоростта, с която преминаваме през живота и която ограбва от нас възможността да бъдем създатели. Създаването е процес, който изисква узряване и търпение. Това не е задължително забавяне на темпото. По-скоро е необходимост от емоционално време, за да си пълноценен в това, което правиш, да оставиш следа. На въпроса за дома: домът е Бургас, но и всяко място, където се чувствам част от общност.
Отминаващото време, изпуснатият миг - всичко в лиричния ти свят се движи между отминало и още непристигнало. Какво изобщо успяваме да уловим и да „притежаваме“ в това междувремие?
Често имам усещането, че в мен се срещат ценности от различни времена. Например упоритостта и жаждата за живот на предците ми, които преди десетилетия с по няколко вързопа покъщнина са оставили домовете си и са се преселили в българската част на Странджа. Но те вървят заедно със страховете да не „осъмнеш на място с улици без имена и номера по вратите“.
Произходът ме държи здраво стъпила на земята, отваря очите ми за невидими за изцяло градските хора детайли. От друга страна е поривът да си освободен от гравитацията на конкретното място и условностите на времевия период, в който физически живееш. Да си космополитен. В търсенето на баланс между двата стремежа човек се чувства като „капка, изпреварила дъжд, капка, останала след пороя“.
В твоята антропология тялото е съвършено, докато душата не го деформира. Обясни ни това…
Тяло – душа е опозиция и хармоничен тандем едновременно. Стотици учени търсят обяснение за модела, по който функционира този наш свят, в който материалното е колкото важно, толкова и нищожно. В който планетата е всъщност един огромен некропол на милиони, живели преди нас. Знаем какво се случва с телата ни. А за душите нищо не знаем. В това незнание има надежда. Аз не мога да обясня тази дис/хармония. Видях я в образ и го написах.
Отбелязваш, че “Вратите са човешкото творение, което съхранява най-много докосвания във времето” и всяко докосване носи съвършено различен заряд. Коя врата ти се иска никога да не си отваряла?
Не съжалявам за нито една отворена врата. Не съжалявам и за тези, които са останали затворени. Разбира се, човек трябва да се стреми да живее интензивно, но трябва и да си дава време да осмисли преживяното. Трябва да отворим толкова врати, на колкото имаме сили да прекрачим прага.
Казваш, че мечтата е по-тежка от болката. Това значи ли, че и надеждата носи повече агония за (напразно) очакващия, отколкото болка понася човек, вече разделил се с някой друг, с притежание, с илюзия?
Очакването никога не е напразно за очакващия. И ако използваме това време за преосмисляне, то не е загубено. Това не е пасивен процес - очаквайки нещо, човек преживява много други неща. Може да звучи абсурдно, но по-лесно е да страдаш, отколкото да положиш усилия, за да промениш обстоятелствата, породили страдание.
С какво храниш думите си?
Наблюдателност, пътувания – реални и мислени, с други думи от книги или от разговори. Имам едно непубликувано все още стихотворение, което оставих като закваска за следваща книга. В него има образ: „Времето е кладенец за думи“. Като журналист съм попадала на толкова невероятни истории, че често съм си казвала: няма по-велик сценарист от живота, просто трябва да потънеш в него и да станеш част от случването.
Не мога да пропусна обаче особеното отношение, което имам към изобразителното изкуство. Мога да прекарам дни наред в галерии и ателиета. През творбите откривам други измерения на живота, които не са видими с просто око. Те се появяват в платната или скулптурите, пречупени през философията и въображението на художника. Важно ми е „да се храня“ с изобразително изкуство.
Да, книгата ти е илюстрирана и с чудесни картини. Разкажи ни за художника, който ги е правил. Както и за твоята редакторка - голямата поетеса, също бургазлийка, Катерина Стойкова.
Това са творби на Светозар Бенчев, с когото ни свързва приятелство и творческо партньорство от дълго време, много преди да стане професор в НХА. Той е автор на корицата на втората ми книга и още оттогава знаех, че създам ли трета, изцяло ще я поверя в ръцете му. Така и стана. Той имаше възможност да види черновата още в суров вид, да следи и да участва в процеса, в който един ръкопис става книга. Искаше ми се това да не е просто книга с лирика, а синтез на две изкуства. Имахме много срещи и разговори с него и дизайнера на предпечата Детелина Минева – перфекционист със завладяващо пространствено въображение. Понякога минаваха няколко часа в обсъждане на отделните елементи, на всеки на пръв поглед незначителен детайл.
По същия начин протече работата ми и с редактора Катерина Стойкова – безкомпромисна в своята работа и същевременно фин човек. Много важно съчетание, когато става въпрос за творчество и за литература. Катерина ме постави в нейната гледна точка, за да видя неща, които като автор остават скрити за мен – дали заради свикването с текста или пък заради емоционалното привързване към него. Изключително й се доверих в структурирането на книгата. И не само в това. Този процес на работа е истинска наслада и аз съм благодарна на целия екип. Ясно е защо избрах издателство „Знаци“ – Румяна Емануилиду ти е много добре позната. Издателят трябва да е ценител и боец. Тя е и двете.
А кои са похитителите, за които пишеш, че са такива именно защото ни лишават от себе си?
Хората, с които сме се разминали. „Животът е заплетено кълбо с много краища“. В един момент срещаш някого, в следващия той се превръща в сянка. Никак не искам да губя хора. А съм губила. Някои, въпреки че са близо физически.
Светлината заслепява и става непрогледна. Кои са нещата, които най-силно ни заслепяват днес – като хора и като общество?
Нежеланието и нетърпението да разбереш другия. Човек има право на грешки. Но не и да прегазва достойнството на друго човешко същество. Все по-чувствителна ставам към случаи на унижение към по-слабия и раболепничене към по-силния. Това е отблъскващо.
Защо правиш разлика между спомена и паметта?
О, да! Много е различно. В думата спомен има сантимент, който не ми понася. Макар че не е лошо да допуснеш сантимент в живота си, на върха на лъжичката (или на ножа). Паметта е сила, мощ, опит, пречистен от излишната емоция, но не и хербаризиран опит. А готов да се втурне в живота отново. С паметта летим към бъдещето, споменът ни дърпа към миналото.
А каква е разликата между погалването и помилването?
Понякога са синоними, понякога жестоки антоними. Зависи от езиковата и от житейската среда, в която са поставени.
Позицията, която заемаш в момента, те прави един от най-големите радетели на културата в и от Бургас. Разкажи ни повече за проектите и идеите от последно време, за които си най-ентусиазирана.
Още в първите седмици – през декември 2019 г., си разписах една миниконцепция, която първоначално нарекох „Бургас привлича, Бургас излъчва“. Аз съм от хората, които предпочитат да тестват идеите си, и когато ми хрумне нещо, си организирам камерно обществено обсъждане с приятели, на които имам доверие. Така се появи още една активност в образа на Бургас и концепцията доби завършен вид: „Бургас привлича, Бургас създава, Бургас излъчва“.
Тъй като един от основните фактори за пълноценен събитиен календар са пространствата, тръгнахме с една инициатива „Да поговорим за…“, като първата тема бе насочена към основния градски площад „Св.Св. Кирил и Методий“. Всеки град има такова пространство, което трябва да бъде средище. Но нашият прекрасен централен площад остава някак встрани от градската енергия. Много интересна дискусия се получи, с оригинални идеи. И всичко това - броени дни преди да попаднем в капана на пандемията. Програмата тотално се пренареди, но пък тогава, в кризисната ситуация, възникна идеята за тематични уикенди, която реализирахме през първия пандемичен и следващите две години и която даде собствена физиономия на бургаските сезони.
Сега, почти три години след тези първи вълнения и планове, поглеждайки към лятото на тази 2022 г., разбирам, че доста съм се приближила до трасето, което мислено си бях начертала. Има три много важни фактора за това и аз ще ги посоча с по една фраза. Първо, събирането в един ресор на три ключови публични дейности: култура, туризъм и спорт. Второ, разнообразна и модерна инфраструктура в тази сфера, който позволява на града да създава и приема богато събитийно съдържание. Трето, много добре подготвен и всеотдаен екип, с който имам удоволствието да работя.
Нека да завършим с един мащабен въпрос: какво в крайна сметка те убеждава всеки път, че съществуваш?
Избирам поетичен отговор на този въпрос-цитат от мой стих. Цикълът „Плачеща райска ябълка“ включва дванадесетте месеца, подредени не в обичайния им ред и ето тази, тринадесетата част:
„Изобилие – плодовете на клонката зад прозореца, от теб създаден. Плодовете в кошницата – цветно отражение на всички прекосени сезони. Само в плодовете зелено и червено, тръпчиво и сладко, неопитност и зрялост се сливат толкова естествено. Шарката на живота. Изобилие – плодовете в сърцата, готови да те следват, когато си само семе в неоткрита все още Земя.“
Заглавието е на "Черноморски фар"
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата, по проект "Помощ за книгата"
