След 127 дни плаване до българската база на остров Ливингстън и обратно, първият български военен научноизследователски кораб „Св. св. Кирил и Методий“ (НИК 421), с екипаж на борда от 26 души, се завърна у дома, акостирайки на Морската гара във Варна.
Капитан II ранг Николай Данаилов е роден през 1977г.,
1995 - Завършил ССУМОР „Ген. Владимир Заимов“, Бургас – КММ
2000 – Завършил ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ – Корабоводене ВМС
2002 – Командир на бойна част на плк пр.204
2004 – Помощник-командир на танкер-бункеровчик 203 „Балчик“ в 18 Дивизиона кораби със спомагателно назначение – Варна
2007 - Старши помощник-началник в щаба на ВМБ Варна
2009 – Слушател във ВА „Г. С. Раковски“
2012 – Дивизионен щурман в 1 дивизион патрулни кораби
2018 – Командир на спасителен кораб „Протео“
2021 – Командир на научноизследователски кораб „Св. св. Кирил и Методий“
Женен, с две деца
Интервю на Дона МИТЕВА
– Капитан Данаилов, сега, когато плаването е зад гърба ви и мисията е изпълнена, настана време за равносметка – какво е да си стоял начело на първия български военен научноизследователски кораб?
– Чувството е прекрасно! Радостен съм с изпълнените първоначално поставени и допълнителни задачи. Като военнослужещ изпитвам гордост да съм командир на военен научноизследователски кораб. В годините на моята служба в състава на ВМС на Република България, които са повече от двадесет, винаги съм се стремял към пълна отдаденост на назначенията, които съм получавал. Това може би е породено и от обичта към Родината, към възможността да се посветиш на кауза за просперитета на обществото, чрез което да се погледне стратегически отвъд поколенията и отвъд видимия хоризонт.
Чудесно е, че завършихме мисията, с която подпомогнахме 31-вата антарктическа експедиция. Чудесно е също, че следваме принципите на нашите военни стратези от преди Балканските войни, в лицето на полк. Петър Дървингов, който описва как развитието на България, зависи от влиянието на морската мощ. Естествено, далече сме да говорим за морска мощ, но началото на това България да се нареди до множество морски нации, поставено преди много години, е на път да се възроди.
– Как бяхте избран за Антарктида? Имаше ли нещо по-особено и в подбора на целия екипаж?
– За избора ми за командир бях потърсен от началника на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“, флотилен адмирал Боян Медникаров, който ми предложи да заема въпросния пост. Подборът на екипажа премина през лични срещи и увереност в готовността на всеки един от нас да достигне до другия край на света. Психологическата устойчивост също се оказа решаваща за изпълнение на мисията. Условията на работа южно от нос Хорн изискват качества като желязна воля, самодисциплина, търпение и кураж и смея да твърдя, че моят екипаж притежава по много от всички изброени.
– Разкажете, моля, малко повече за самия кораб „Св. св. Кирил и Методий“.
– Корабът е направен в норвежките корабостроителници „Симек“ през 1984 г. Построен е с усилена стоманена конструкция тип дизел-електроход и се е използвал като кораб за снабдяване на нефтените платформи в суровите условия на Северно море. Мореходните качества са прекрасни. Притежава автономност до осемдесет дни. Въоръжен е с дублирани навигационни, спътникови и радиолокационни системи, съгласно изискванията на Полярния код. Изключително маневрен със своите кърмови, въртящи се на триста и шестдесет градуса азимутни движители (витла) и две носови подрулващи устройства. За своите тридесет и осем години потвърждавам, че притежаваме един устойчив и готов да ни служи още дълги години кораб.
– Кога Ви беше най-трудно по време на плаването? Имаше ли критични моменти? А комични?
– Критични моменти имаше, когато преминавахме през екватора и се повреди корабната стационарна система за охлаждане, чрез която се охлаждаха автоматите на генераторите. Температурите в машинното отделение около трансформаторите достигна критични нива от петдесет градуса. Креативността обаче на механиците спаси положението, като успяха с подръчни средства и неспирна инженерна мисъл да вкарат отнякъде циркулиращ въздух от атмосферата. Това траеше повече от десет дни и постави на изпитания целия екипаж. Вследствие на аварията и постоянния топлик, всички механици отслабнаха драстично, а на един дори в условията на шега искахме да му привържем две водолазни тежести, като ходи по палубата да не го „вземе вятъра“.
– Какви хора са антарктиците – успяхте ли да ги проумеете? Имат ли допирни точки с морските хора като Вас?
– Антарктиците са прекрасни хора. Качихме ги на борда от Мар дел Плата и още от първия ден се усети симбиоза между нас. Непринудени, винаги весели и пълни с лакардии и истории. Включиха се активно и в корабния живот. Даваха дежурства в камбуза и в осигуряването на корабния живот. Вдигнаха нивото на корабния живот една идея по-високо. Все пак са учени и тяхното поведение и навици респектираха екипажа.
Когато достигнахме до ледения континент, от тях научихме как да управляваме лодките при подхождане към брега – нещо, което бяхме практикували само на българския бряг в Черно море. Изградихме чудесно взаимодействие при стоварването на материална част на необорудван бряг, особено на тежките товари, между които и два морски контейнера, чрез използване на плаващи съоръжения.
– Изпратиха ви много хора, какъв сигнал бе това за вас и екипажа?
– Голямо ниво на национална подкрепа. По време на цялото плаване получавахме сигнали за подкрепа от България. Това още повече ни караше да вярваме в крайния успех.
– Президентът Румен Радев посрещна кораба на пристанище Варна, заедно отново с огромно множество, какво Ви каза той?
– Фактът, че висшето ръководство на държавата в лицето на президента, министрите на отбраната и образованието и науката, началника на отбраната, командирите на ВМС, ВВС и СКС бяха на посрещането, ме изпълва с вяра и светлина за правилната посока. Изключително чувство на благодарност към хората, подкрепили стратегическата визия на една такава първа мисия. Президентът Румен Радев ме поздрави и сподели впечатленията за усилията, които е положил екипажът за успеха на мисията. Неговият почетен знак вече е разположен в каюткомпанията на кораба.
– Какви бяха реакциите на най-близките ви – на тръгване и сега, когато се прибрахте?
– По време на изпращането беше доста емоционално и тежко. Много роднини, близки и приятели наблюдаваха с тъга и тревожност. Период от четири месеца за изпълнение на военна задача в днешната реалност на случващото се тук, сега и веднага, е доста голям и това изпълваше душите с несигурност. Впоследствие обаче всичко тръгна нормално и изпълнението на отделните етапи от мисията допълнително повдигаше бойния дух, докато накрая това не се примеси с чувство на завоювана победа. Победа над човешкия предел, над човешките възможности и поставяне на нови хоризонти пред нашата държава за поколения напред.
Няма нищо по-мило от това да видиш любимите хора на брега на мястото, откъдето са те изпратили.
