Интервю на Кирил Евтимов
Роден е на 19 май 1976 г. в Казанлък.
Започва кариерата си в юношеските формации на „Розова долина“, преминава в отбора на „Нефтохимик“ през 1994 г., а през 2000 подписва с ЦСКА София. Става три пъти шампион на България през 2003, 2005 и 2008 г.
През лятото на 2007 г. отново се завръща в отбора със свободен трансфер от датския „Ранерс“, като подписва договор за 2 години. От сезон 2007/08 Янчев играе отново за ЦСКА София.
Янчев е носител на Купата на България през 2011 година. Шампион и двукратен носител на Суперкупата на България за 2008 и 2011 г. с ЦСКА.
За националния отбор има 18 мача без отбелязан гол.
– Тошко, здравей, как си?
– Здравейте, всичко е нормално при мен, не се оплаквам. Вече се настройвам и очаквам коледните и новогодишни празници. Семейството ми е добре, което е най-важното за мен. В професионален план последно работих в ФК „Ботев“ (Враца), сега съм в творчески отдих и се надявам в най-скоро време да се завърна на треньорския мостик.
– Не те сдържа, сърбят те ръцете за работа както се казва.
– Ами да, аз съм в разцвета на силите си и е съвсем закономерно да кипя от енергия за работа. Вярвам, че в обозримо бъдеще ще бъда отново част от българския футбол в качеството си на действащ селекционер.
– Имаш ли предпочитания за отбор, за жалост едва ли би работил в Бургас с оглед незавидното положение на „Черноморец“ и „Нефтохимик“, което, предполагам, не кореспондира с твоите амбиции за елитен отбор?
– Предпочитания имам, но ще ги запазя за себе си. Основното е клубът да е финансово стабилен и да имаме обща визия с ръководните фактори. Смея да твърдя, че има немалко на брой отбори с такъв профил. Иначе „Черноморец“ си има добър треньор в лицето на Ангел Стойков, който е на път да върне тима в професионалния футбол. „Нефтохимик“, макар че са в А окръжна група, също се представят добре. Кой знае, може би в един бъдещ период не е изключено да се завърна да работя в Бургас. Все пак от там тръгна моята професионална футболна кариера, оставих много приятели и невероятни спомени там.
– Ти дойде от „Розова долина“ в „Нефтохимик“ през 1994 г. Кой прояви набито око и те докара в Бургас?
– Точно така, минаха цели 30 години от преместването ми в Бургас. По онова време в Казанлък работеха двама бургазлии – Любо Борисов и Неделчо Матушев. Основно бате Дечо беше човекът, който ме препоръча на Херо и така още ученик пристигнах в Бургас. Даже средното си образование завърших в Механотехникума в града. Дебютирах в А група за „Нефтохимик“, после бях преотстъпен на „Черноморец“ да се обиграя и след няколко месеца се завърнах вече в „Нафтата“.
– Ти си един от няколкото играчи от „Розите“, направили отлична кариера в „Нефтохимик“.
– Отлично си запознат, първо Станимир Димитров дойде, който ми помогна с адаптацията, а след мен Антон Спасов и Даниел Христов. Явно школите в малките градове по онова време работеха и зареждаха по големите клубове с играчи. Радвам се, че оставихме диря в историята на клуба. А пък сега се сещам, че години преди нас в двата бургаски отбора игра Христо Гоцков, който също има заслуга за моето израстване като футболист, като юноша на „Розова долина“.
– Направи отлична кариера в „Нефтохим“, бяхте страхотен отбор. Стадионът с много малки изключения беше винаги пълен, радвахте се на огромна подкрепа и любов в Бургас.
– Абсолютно си прав. През онези години беше привилегия да се играе пред пълни трибуни, а при нас това стана закономерност. Безброй много хубави мигове имахме с отбора. Бяхме много силен колектив. Реално аз станах завършен футболист в „Нефтохимик“. Нещо, което ми помогна за по нататъшната ми кариера в ЦСКА и чужбина. Станах и национал на България – все неща, които не бих могъл да постигна, ако не беше престоят ми в Бургас. Това, че играехме пред пълни трибуни, ми помогна да не се стряскам от публика при последвалата ми футболна кариера.
– Все питам и твоите колеги от онзи период, когато за „Нефтохимик“ се говореше като „явление“. Защо не станахме шампиони и носители на националната купа, като бяхме толкова близо няколко пъти?
– Защото така е било писано. Да, малко философски отговарям, но това е самата истина. Каквото зависеше от нас като футболисти, треньори и ръководство в лицето на Христо Порточанов, бе изпипано до краен предел. Може би в няколко мача не ни стигна късмет, в други не влязохме в уговорки и така не успяхме да вземем нито един от тези трофеи за които ме питаш.
– Играл си няколко незабравими мача, победата над „Левски“ с 1-0 на Никулден 1998 г., победата над ЦСКА с 1-4 през зимата на 2000 г. на „Армията“. Имаш ли някой запомнящ се момент с екипа на „Шейховете“?
– Както споменах, те не са един или два. Да, победата с 1-0 над „Левски“, която визираш, дойде след едно двойно между мен и Саид, разцепихме отбраната на „Левски“ и Ибраимов вкара чудесен гол. Голяма радост беше, стадионът полудя. Над ЦСКА 1-4 беше симфония, всичко ни се получаваше, адашът ми Киселичков направи мача на живота си може би. Помня един мач с „Локо Плв“ там, бихме 2-4 аз вкарах 2 гола, също играхме невероятно.
– Да, аз бях и на мача с ЦСКА и на мача в Пловдив, тогава имахте сериозна подкрепа дори и в мачовете извън Бургас. Последният ти мач за клуба бе финалът за купата срещу „Левски“, загубен с 0-2 в края на двубоя. И там малко не достигна.
– За мое огромно огорчение, не успях да се разделя с клуба и феновете с мечтания трофей. Станимир вкара гол, но съдията прецени, че топката не мина голлинията с целия обем и не го зачете, а можеше да поведем. Представихме се достойно. Не трябва да забравяме, че тогава „сините“ бяха много силен отбор с треньор Херо. Там личаха имената на Георги Иванов, Топузаков, Мъри, Иванков и др. Представихме се на ниво, но накрая и късметът не ни се усмихна.
– Футболните хора в Бургас още помнят мачовете ти със зелената фланелка, въпреки че после направи значима кариера в ЦСКА. Какво ще им пожелаеш?
– Аз също не съм ги забравил. Годините изкарани в Бургас бяха страхотни и се надявам, както всички привърженици да се насладим отново на такива силни футболни моменти, за каквито стана въпрос в нашия разговор.
