Вярност. 80 години посвещение и уважение към занаята
Магдалена Динева
91-годишният Петър Василев е майстор, който е посветил целия си живот на традиционния занаят за изработване на дървени лъжици. Той започва още на 13-годишна възраст, като е роден в село Черница на 2 май 1933 година. Майка му продавала корита, а самият той казва: „така се случи, че там ме роди“. Днес обаче можем да го намерим в карнобатското село Крумово градище.
Той наследява занаятчийската традиция от баща си и дядо си и продължава да я развива през годините. Тъгата му по това, че не е успял да предаде занаята на своите деца, е голяма, но това не погубва мотивацията му да продължава да изработва дървени лъжици. Неговата страст и енергия към занаята остават неугасващи, а всеки нов произведен артикул е доказателство за неговия нестихващ ентусиазъм.
Близо 80 години отдаденост на занаята
За първи път започва да работи този занаят в Балкана. От малък изкарва пари, за да се прехранва. Междувременно е успял да купи и 4 къщи в различни села – и това само от парите, които е изкарвал от занаята. Но тъй като дървените лъжици „пари не правят“, Петър Василев е създавал и корита. Едно дървено корито е струвало около 300-400 лева. В момента в своя дом пази две корита, които са от 1966 година. „Нямаше бани като сега“, казва той.
Освен корита и лъжици, той е правил и нощви за хляб. А къде по-точно са се пласирали тези предмети? Продажбата им се е случвала най-вече в градовете, където е имало панаири и пазари. А също така и в селата. „Ходехме с каруци, имахме и катъри. Тръгнеш из селото и викаш: „Айде корита продавам“, спомня си дядо Петър. Продавали са ги и със зърно. „По 4-5 тона носехме в каруцата“.
На въпроса дали са се правили трудно всички тези дървени приспособления, дядо Петър отговаря с усмивка, примесена с носталгия: „Тогава бях млад, не помня трудно ли беше“. А най-изумителното е, че в разгара на младините си е правил по 5-6 малки корита на ден. Те са се правили от не кое да е дърво, а от бук. По думите му от един бук е можело да се изкарат 20 корита. А дървото са вземали от Горското. „Плащахме една такса, дават ни по 1-2 бука, които са по 15-20 метра“. Дядо Петър казва, че с бука се е работело лесно, защото е крехко дърво.
Лъжиците, за разлика от коритата, се създават от върба. „През деня работим коритата, през нощта – лъжиците. На кандило, нямаше ток, нямаше нищо“. За изработването им са били необходими инструменти като крива тесла и брадва. По думите му хората са купували неговата стока, защото навремето лъжиците не са били разпространени както сега. „Хората топяха с ръката в манджата“. Припомни си и гаванките, които някога е правил. „От една гаванка цялото семейство ядеше. Сега вече станаха модерни“, с доза упрек казва дядо Петър.
Жребият на съдбата
Принадлежността на дядо Петър към етноса на копанарите предопределя и професионалното му ориентиране. „Нашите бащи навремето бяха в Румъния. Ние владеем румънски език. Война ли стана, преврат ли стана, дойдоха в България. И оттам почнаха да работят този занаят, да правят корита. Както сега идват бежанци в страната“, разказва дядо Петър.
Копанарите са се наричали още лингури. Името на техния етнос е свързано с основния занаят, с който са се прехранвали. То идва от лингура (рум.) – лъжица, и копанка – малък кръгъл съд, издълбан от меко дърво, с капак или без капак.
Завръщане към майсторството
За около 5 години дядо Петър е преустановил работата си по създаването на предмети от дърво. Но е дошъл един преломен момент в неговия живот, който го е провокирал отново да се завърне към онова, което го кара да се чувства жив и смислен – изработката на дървени лъжици. Този момент е свързан със загубата на неговия син.
„Няма какво да правя цял ден. Глава ме боли. Като лягам да спя – по-лошо става, кръвно вдигам. Рева за момчето някой път, сърцето ми отива. И като излизам да работя, минава ми, по-друго ми е“, доверява майсторът. Но все пак прави лъжици, когато му дойде на акъла. Не гони норматив. „Трудно ми е. Ръце нямам вече. Сила нямам“, казва дядо Петър. Но работата е утеха за страданието.
Из страниците на живота през комунизма
„През комунизма животът беше най-хубав“, категоричен е дядо Петър. „През фашизма имаше чорбаджии, но нямаха като сега по 5000 декара, а по 50-100“, спомня си той. А освен всичко друго, чорбаджиите не са демонстрирали своята власт. „Отиваш вечерта у чорбаджията, ще ти сложи ядене, ще ти налее 2-3 чаши вино. Плаща ти и си отиваш“.
По време на социализма е работил и към Пътното в Бургас. Бил е бригадир на група. А със заплатата от тази позиция си е купил къща в Долно Езерово, която по-късно е продал.
Погледът му е насочен с тъга по миналото, когато, както самият дядо Петър казва, комунизмът е помагал на младите хора. „Пускат ти пари за апартамент, ако нямаш къща. Няма назаем, не връщаш нищо. Работиш, спокойно си идваш вкъщи. Няма кражби. Няма такива работи да слагаш катинар на вратата“. Занаятчията не пропуска да отдаде и заслуженото на едновремешните веселби. „Във всяка село имаше сборове, правят моабети, хора́, пеят жените“.
В село Крумово градище се установява през 1966 година, когато е бил едва на 35. Нямал е намерение да се застоява, но децата му привикват към тамошната атмосфера и това го възпрепятства да напусне. А децата му са най-голямата му гордост. Баща е на 2 момичета и 2 момчета – Данка, Калинка, Тодор и Иван. Те от своя страна са го дарили с 9 внучета, а те – с още 6 правнучета.
Рецепта за дълголетие
Храната, която дядо Петър е консумирал, основно е включвала боб и картофи, а месото е било рядкост. „Докато не почина бабата, кръвно нямах. Откакто почина, вече имам“.
Леглата също са били кът. По думите му никой не е имал привилегията да спи на легло – нито българи, нито копанари, нито цигани. Първото дървено легло си е купил през 1958 година. Добре си спомня и откъде – село Деветинци.
„Ние в Балкана като бяхме, правехме колиби и спяхме върху козяк. 3 дена съм спал върху змия. Бях тогава 12-13-годишен“, спомня си дядо Петър. И разказва подробно историята за неговото съприкосновение с влечугото. „Ходех на работа из Балкана. Вечерта се връщам и лягам. Майка ми пък отиде с баща ми на пазарите да продават. Нямаше ги. На третия ден майка ми дойде, вдигна възглавницата да я изтърси и змията излезе от там“. В този момент обаче баща му е проявил милосърдие и е предложил да не убиват змията, защото не е наранила детето им.
А детето им – Петър Василев, е олицетворение на стремежа за съхранение на традициите и занаятите, въпреки трудностите. Неговата неизчерпаема енергия при изработването на дървени лъжици през годините показва не само майсторството му, но и безграничната му любов към занаята. Как иначе би имал търпението да го практикува близо 80 години?
