Внимание и грижа. Медникарите, които „пипат“ предметите също толкова прецизно, колкото психиатрите – душата
Магдалена Динева
Ще ви разкажем за нашия герой чрез негова любима бакърджийска приказка, която е част от книгата „Медникарството в Родопската област“ на Анастас Примовски. В нея се говори как Дяволът опитва да измами един медникар, но се оказва, че някои медникари са по-хитри от него и един от тях успява да измами самия Дявол. Разярен от това, Дяволът се пуква от яд. Оттогава, където работи медникар или калайджия, се носи миризмата на пукнатия Дявол.
А къде в Източна България може да се усети тази уникална миризма? В Айтос, и по-точно в работилницата на Евгений Русев-Цъко, разположена в Етнографския комплекс „Генгер“.
Без ентусиазъм няма майсторство
Евгений Русев е калайджийски внук и грънчарски правнук. Той разказва, че когато дядо му е дошъл в Айтос от карнобатското село Раклица, е поумнял и е станал кръчмарин. В работилницата на Цъко на стената виси майсторското свидетелство на дядо му, което му напомня за корените и за първите му стъпки в занаятчийската традиция.
Посещавал е кръжоци по дърворезба и други занаятчийски изкуства. Но когато разбрал, че търсят майстор медникар, решил да се пробва. Тази година ще отбележи 35 години, откакто се е посветил на медникарството. Въпреки многото години опит, той усеща, че има още много неща, които може да научи, но няма на кого да ги предаде – имал е само няколко ученици.
Евгений обаче не се занимава само с медникарството. Преди време е бил активен в сферата на строителството. Сега си е купил къща в Котелския Балкан, която е на внушителните 150 години, и е започнал процес по нейната реставрация. Той работи и като охранител, като от тази си дейност почива на 4 дена, което му дава възможност да се посвети на занаята или реставрацията.
Въпреки трудностите, често се шегува, че е ОББ – охранител, бояджия и бакърджия. „Навремето така ни учиха – да станем многостранно развити личности, а след това и всестранно. Но аз явно пак нещо не съм дочул и станах много странно развита личност“, шеговито казва той.
Евгений е ученик на големия майстор Петър Паунов, като при него е учил четири месеца в Габрово. В Айтос имало един възрастен майстор, който вече не можел да го обучава. Когато се върнал от Габрово, бай Делю Поборников му продал наковалните си за символична сума. Без кола и с един сноп железа, Цъко преминал през целия град. „Добре, че ме видя един приятел как плета крака и ми помогна“, спомня си той.
„Ще направя Дявол, ако ща“
Медникарството е много стар занаят, който още траките са практикували. По думите му се обработвали повече благородни метали. Техниките обаче са почти същите и днес.
„Казандзакис в „Алексис Зорбас“ пише за грънчарството следното: „Обичах като луд този занаят. Фучи калта, ти сядаш на колелото и си казваш: ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!“. И в медникарството е така, само че с по-малко кал“, категоричен е майсторът. И допълва, че с желание и фантазия всичко се постига.
Традиционните предмети, които изработва, са съчетани с негови иновации, като котленица, на която напоследък добавя кози рог. Често гравира предметите си, което не е характерно за повечето му колеги, защото, както казва Евгений, не им се занимава.
Преди време подписвал произведенията си с „Ц“, заради прякора си – Цъко. Защо го наричат така, той самият не знае. Сега в страната са останали десетина майстори като него и той шеговито казва, че е най-добрият медникар в Източна България, защото... просто няма друг. Стилът му, дори и да не иска, става разпознаваем.
Гледайки майсторите в Иран, които правят невероятни изделия, той признава, че е невъзможно да се конкурира с тях. „Друго е с Евгений Русев да се боря“, признава Цъко.
Работа с материалите
Евгений работи основно с мед, месинг и понякога сребро. Спомня си как, когато за първи път изработил сребърен поданиптер, бил много горд със себе си, но по-късно научил, че това всъщност е леген за измиване на крака от Древна Гърция. Също така е изработвал и пафти от сребро.
Материалите днес са лесни за набавяне. Преди е ходил до София и е трябвало да членува в специални организации като „Задругата на майсторите на народните художествени занаяти“, но сега ги купува от Бургас. Цената на медта, която преди била 2.90 лева за килограм, сега е 30 лева.
Необичайни поръчки
Миналото лято Евгений създал портрет на семейство от мед. Размерите му били 1.50 на 1 метър, а работата по него му отнела цялото лято. Първата глава на портрета излизала около 19 сантиметра от фона.
Една чаша, която го заварихме да прави преди срещата, би му отнела около месец. Но това е при условие, че работи върху нея по 8 часа на ден през 22 работни дни.
А за всички детайли, които гравира на предметите, той споделя следната мисъл на Кърт Вонегът: „Не трябва непременно да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага!“.
Методи на изработка
Основните техники, които използва при изработката на медни изделия, са изтегляне и набиване. „Оттам нататък правиш дяволи и други неща“.
След това, с помощта на различни инструменти като чуковете, които се разделят на две групи – нария и пердах, започва да формира и изглажда. Нарията е този вид чук, който има правоъгълна муцуна, а пердахът е с квадратна.
Куракът пък позволява да се работи от вътрешната страна на изделията, както е например при кафениците. А като споменахме кафеника, Евгений Русев има да ни сподели една любопитна история. Негов съученик му поръчал да му направи един кафеник. Само че по погрешка Цъко го изработил за лява ръка. Затова решил да го даде на дъщеря си, която е левичарка. Изпратил ѝ го по колет, но по време на пътуването някакви сладка са се разтекли и англичаните го изхвърлили. После разказал историята на приятеля си, за когото първоначално бил направен кафеникът. И се оказало, че съученикът му, с когото се познават от 50 години, всъщност е левичар, който само пишел с дясната ръка. „Явно кафеникът си е бил за него“.
Приемственост между поколенията
Синът на Евгений тръгнал да учи дизайн, което съвсем не е случайно, защото и Цъко, макар и под различна форма, може да се каже, че практикува нещо като дизайн в работата си. Това създава някаква приемственост между поколенията, макар тя да не е пряка. Евгений си спомня как, когато синът му бил малък и в къщата им дошли гости, Теодосий хващал калема и започвал да гравира. Той се хвалел с уменията си и показвал на всички какво може да сътвори.
Що се отнася до дъщеря му, тя поела по друг път, свързан със занаята на майка си – психотерапията. Евгений споделя, че душата също е материал, който изисква внимателно и умело отношение, точно както при изработването на физически предмети. Така се оказва, че независимо от разликите в професиите, всъщност има една обща черта – и в психотерапията, и в медникарството е нужно да се „пипа” внимателно, за да се постигне желаният резултат.
Печалбата от занаята
За Евгений медникарството не носи големи финансови приходи, но това не му пречи да го обича и да продължава да се занимава с него. За Цъко най-важното не е печалбата, а удоволствието, което му дава самият процес на създаване на изделията. Той намира радост в изкуството на медникарството и в ината да продължава да го практикува, независимо от трудностите, с които се сблъсква.
Младите и техните интереси
Евгений наблюдава, че младите се интересуват от занаятите, но много от тях не са готови да вложат всичките си усилия. Всеки иска бързи резултати. Според него, не само че младите не искат да се посветят дълго време на занаятите, но и законовата рамка за това е отблъскваща. За да станеш законен майстор медникар, трябва да учиш 7 години. Но кой би се посветил на такова обучение, когато за толкова време може да стане лекар, например? „Кой ще е този, който ще учи колкото един лекар и ще стане бараба“, пита занаятчията. Бараба или не, Цъко е един от малкото останали медникари в страната. И нека повторим, ако трябва и потретим, макар и да срещнем отпор от негова страна, че е най-добрият в Източна България.
