„Няма зло, има нееволюирало добро“ е сред основните учения в „Пътя на мъдростта“ на Толев
Интервю на Георги РУСИНОВ
– Г-н Василев, филмът ви за Ваклуш Толев се радва на изключителен интерес в цялата страна. Преди дни видяхме, че и в Бургас бе така. На какво отдавате това внимание на хората?
– Очаквах да има внимание към един филм за Ваклуш Толев, защото той още като беше тук физически, имаше интерес към неговата личност и идеи и никога не е бил без публика, където и да ходи. Така че всъщност филмът е един върнат спомен към него. Той има приятели, ученици и студенти в цялата страна. Аз се радвам особено, когато на филма попаднат хора, които за пръв път чуват за него. Тяхното вдъхновение изключително много ме радва и че чрез филма са намерили човек, за когото не са подозирали, а всъщност той е носител на изключително интересни и важни за смисъла на живота идеи. Хората имат нужда не само от някого, който да ги събуди, но и да ги просветли. Самият Ваклуш е преживял духовното си просветление и затова неговата личност носеше тази енергия.
– Вие как се запознахте с него?
– Аз се запознах с него, когато бях на 21 години през 98-а. Тогава посетих една негова лекция в София, на която ме заведе мой приятел, който ми каза, че ще ме запознае с духовен учител. Аз до онзи момент нямах никаква концепция какво е това. Имах своите екзистенциални търсения като човек на 21 години, който се опитва да разбере смисъла на всичко. Та, когато го видях, бях много респектиран от начина, по който говори. Такъв човек не бях срещал. Веднага ми изникна в съзнанието образът на мъдреца от приказките, който знае отговорите на всичко. Тогава бях студент първа година по „Кино- и телевизионна режисура“ и си казах, че този човек трябва да бъде заснет на документален филм и да разкажа за неговите идеи на колкото се може повече хора. И така започнах – с една камера, в НБУ, на VHS и това продължи над 20 години.
– Немалка част от дългите години, в които снимате филма за него, сте прекарали заедно. Какво научихте от личността му?
– Снимането на този филм е най-голямото богатство в живота ми, защото срещата с духовен учител от такъв мащаб е едно непрекъснато докосване до духа, който може да се прояви в най-обикновените неща. Ваклуш не демонстрираше своята духовност. Той живееше и демонстрираше как в най-големите проблеми на физическия свят, когато човек даде превес на духа си, може да преодолява проблемите. Идеята за чудото е другото. Ние сме учени, че духовността се проявява само чрез чудо. Ами не! Ваклуш казваше, че чудото е най-трошливият стълб на вярата. Той бе най-скромният и смирен човек, когото съм виждал. От него видях какво е смирение и видях, че има голяма разлика между това да си примерен и смирен. Ние сме пуснати, за да се саморазвиваме. Духовните учители идват като изключение на планетата, предлагат нови тенденции за развитието ни и си заминават. Броени хора се срещат с тях. Обикновено ги горим на клади, обезглавяваме ги и ги приковаваме на кръстове. Слава богу, Ваклуш се е разминал с това само 12 години да е политически затворник.
– На читателите ще е интересно защо ви отнема толкова години заснемането на документалната лента?
– Много е трудно да заснемеш документален филм за личност като Ваклуш. Камерата обича да има действие, а всъщност основното действие на Ваклуш беше словото. Т.е. чисто визуално трябваше да имам много натрупвания в различни ситуации, за да създадат динамиката на самия разказ във филма. Има и нещо друго. През първите 2-3 години аз навлизах въобще в концепциите на този мъдрец. Защото той не говореше по обикновения начин, както сме свикнали да си разговаряме. При него всяко отваряне на устата беше слово. 20 години той беше в едно непрекъснато състояние на слово. Така че заради това трябваше да натрупам много материал и то в един момент стана общо взето цял океан от информация. Час и половина филм е направен от стотици часове натрупан архив. Това беше изключително трудно.
– Той преминава през всевъзможни трудности по време на комунизма, включително и през различни лагери, затвори. Има дори и издадена смъртна присъда, но оцелява. Човек с мисия ли е това?
– Така е. Той не само че оцелява, но и често обичаше да казва, че ние, човеците, още съществуваме, но не живеем. Той не използваше думата „оцеляване“, защото оцеляването е поведение на животното в нас, на инстинктите. Ваклуш учеше хората как да бъдат свободни и как да живеят. 21-годишен попада в затвора след като е бил царски офицер и е бил с изразена антикомунистическа дейност. Още от фронта е отзован, бил е съден. Баща му с адвокат го спасява да не му бъде изпълнена смъртната присъда, но му дават доживотен затвор. След това следва една повсеместна амнистия от Тодор Живков през 80-те години. Много е било интересно поведението му в затвора, защото той е бунтовник навсякъде в живота си. Още като ученик, след това на фронта се държи като бунтовник, впоследствие и като му поискват смъртната присъда той казва, че не го е страх от смъртта. В затвора прави гладни стачки. Още от там той предизвиква изключителен интерес към себе си. Елитът, който е бил по онова време в затвора си е правил списък, кой да обикаля с него на затворническото каре. А това е някакъв младеж, който дори още е не духовно пробуден. Това става чак на 28 години, когато преживява нещо, което нарича просветление. Тогава започва да популяризира тезите си, които по-късно стават учението, наречено „Път на мъдростта“. Именно в затвора той формулира идеята, че няма страдание, има развитие. Или пък, че няма зло, то е нееволюирало добро. Това са много силни идеи, които според мен ще трансформират света в посока на единството. Когато приемаме света в неговата двуполюсност, ние губим енергията си за развитие и се противопоставяме. Ваклуш говори за начин на мислене, който е отвъд двуполюсния. Това, което носи като учение, е един път към представата ни за духовния свят, но той го надгражда и дава едни нови концепции. Затова той е важен, не защото е поредният български духовен учител, а защото според мен се откроява от всички останали, тъй като дава нова тенденция в еволюцията на човек, сменя идеята за Бог – казва, че не трябва да го търсим навън, а че той е вътре в нас и че всеки човек е Бог в развитие. Т.е., ако осъзнаем, че вътре в себе си имаме свръхенергия, която трябва да пробудим, това ще промени начина на функциониране на планетата.
– Свързва ли го нещо с Бургас и Бургаския край?
– Той много често идваше в Бургас да изнася своите лекции. Има страшно много приятели тук и то се видя на самата премиера. Дори в самия филм има кадри, които са от Бургас. Връзката, бих казал, че е силна и директна.
– В края на премиерата помолихте зрителите да не ръкопляскат. Защо?
– Аз си давам сметка, че това е част от културата ни да се изрази възхищение към работата на артист чрез ръкопляскане. Това обаче май ще се окаже, че пак е от първичния свят. Ваклуш казваше, че в индийския парламент е било забранено да се пляска. Ако са искали да изразят някакво възхищение или признание, са ставали на крака. Индийците имат много по-развити процеси за духовните работи. Всъщност той ми обясняваше, че когато човек ръкопляска, разбива аурата около себе си. Един вид, то е външна форма на изразяване.
– Какъв завет ни оставя Учителят на мъдростта?
– Че не сме грешници, както ни внушават религиите, а сме богове в развитие, но не като съблазън на егото, а нова свръхосъзната отговорност, която имаме към себе си, към другия и към света. Неговото учение „Пътят на мъдростта“ представлява указателните табели, с които можем да стигнем до вътрешния връх, наречен Бог в развитие.
