Здравка Евтимова: Чумата на нашето съвремие е възможността майки да не се радват на синове, а да ги посрещат в ковчези – с други думи – войната!

Убедена съм, че се е родил политикът, който ще въздигне България. Няма да мисли за банковата си сметка. И утрешните майки и бащи ще кръщават децата си на негово име

Здравка Евтимова е писател и преводач с няколко романа и безброй разкази – световнопризнати – зад гърба си. Нейни книги имат английски, американски, холандски, гръцки, италиански и дори китайски издания. Евтимова сама превежда творбите си на английски. Последният ѝ сборник „Луничави разкази“ съдържа 20 истории – „мехлем за отворени рани“, пътеводител към радостта – за който тя самата ще Ви разкаже в интервюто за читателите на в. „Черноморски фар“.

Интервю на Моника ИЛИЕВА

– Как се зараждат историите, които изливате на белия лист? Или как сяда да пише Здравка Евтимова?

– Може би някоя чута фраза, човешко лице. Тъй като пътувам често с нощните влакове във втора класа, то всеки пътник е разказ – изражението на лицето му е разказ. Историите се раждат, когато съм подтисната или тъжна, или съм почувствала обида. Начинът да се освободя от напрежението и тъгата е да напиша нещо. Той просто се случва. Разказът за мен е посока, в която човек излиза от болката. Подадена ръка към онзи, който е слаб и не може да се пребори сам с неправдата, не може да се изправи без чужда помощ. Представете си млада фиданка, която може да се прекърши от вятъра. Винаги възприемам разказа като един кол, забит до младата фиданка, към която дръвчето се привързва, за да оцелее. Това е разбирането ми. Разказът идва, когато в живота има бурен вятър, когато някой изпитва болка – от една страна той те подкрепя да разрежеш раната и да излезе лошото, гнойта. От друга – разказът е мехлем, за да зарасне раната. Така че всеки белег, останал у човека, било то по кожата му, по тялото му или в неговия дух – всичко това означава: аз оцелях.

– Кога идва краят на една история?

– Обикновено имам изключително малко време, пътувайки. Или като работя, днес имам два часа. Като изтекат двата часа, разказът сам усеща, че ти нямаш повече време за него. И той свършва. Това е хубаво на късата форма, че тя е живот, в нея живеят хора. И както животът не свършва, така и разказът не свършва. Може да сложиш последната точка във всеки един момент, а животът след това да продължи. Истинският разказ е точно това, той продължава в съзнанието на човека, който го е прочел.

– По-късно днес предстои среща-разговор с вас в пространството пред паметника на Яворов. (Интервюто е правено по време на Литературни празници „Яворови дни“ в Поморие.) Ще представите книгите „Луничави разкази“ и „Резерват за хора и вълци“. Сборникът – все още топъл – излезе от печат на 23 декември м.г. Как се роди идеята за него, имат ли прототипи героите между кориците?

–Заглавието на сборника – „Луничави разкази“ е измислено от моя редактор Красимир Лозанов. Аз нямам способност да създавам добри заглавия. Има две посоки, два основни поддържащи камъка в този сборник. От една страна – историите за отровителките в селата по горното течение на р. Струма – там живеят луничави жени, когато в семейството дойде Луничава, се радват, защото тя или ашладисва много добре дръвчета, или умее да прави извлек – който не е отровен, а целебен за мъжете. В Перник – една бедна земя, много постна, мъжете изкарвали прехраната си в мините. Слизали на 30 м под земята, по тясна ръждясала метална стълба. Аз съм се спускала по такава конструкция, чувството е, че се спускаш към подземия свят, едва ли не в преизподнята. Работят там по 10-12-14 часа, за да си спечелят парите, защото не е имало с какво друго да се препитават. Прибира се мъжът вкъщи и на кого да излее гнева си, цялото недоволство от съсипания му живот – вдига юмрук над жена си. Но в Перник е характерно, че няма малтретирана или унижавана жена. Защото именно тези луничави жени, способни да правят извлек, са ключът към отговора. Прави се в продължение на три месеца. Няма мирис, няма вкус, но когато се капне в ракията – човек, който може да ви вдигне на мускули, остава безсилен, не може да вдигне и палеца от масата – толкова е силна тази отвара. И жената, която е бита, когато мъжката сила на съпруга ѝ отслабне, тя му показва шишенцето с извлека с думите: „друг път, когато вдигнеш пестника си над мен, ще се събудиш умрял“. И затова в моя град някога не е имало малтретирани жени.

Втората посока е щастливата, радостната, защото са ме търсили приятели, познати и са ми казвали: „напиши ми един щастлив разказ, дано свърши този невървой“. В Перник невървой означава период, в който не ти върви, когато те преследват все лоши обстоятелства. И аз съм направила такива разкази в тази книга. Засега са ме разкрили само трима човека. Най-хубавото нещо в последната ми книга са точно щастливите разкази. Преди няколко дни ме среща едно момиче и ми казва – „напиши ми един щастлив разказ, за да ям каквото искам и да не напълнявам“. Още не съм го измислила. Той разказа е като глада – идва и трябва да направиш нещо. И понеже вече се трупат капчиците на онова специфично чувство на дефицит в стомаха и наближава времето да го напиша, не остана много да разберем дали ще яде всичко без да напълнява и дали ще бъде много здрава.

– От какво ги е страх хората днес?

– От едно-единствено нещо – от заболяване. Когато имаме добро здраве – всичко се разрешава. Нещастието се смалява, територията на болката намалява.  

– Защо се раждат все повече вълци единаци и какво е онова, което ни прави истински хора?

– -Аз смятам, че да бъдеш вълк единак е абсолютно и задължително условие в живота ни. Когато човек остане сам, не очаква помощ отникъде, по някакъв неведом начин в него се ражда съпротивителна сила. Казва си: „Аз съм сам, не могат да ме мачкат“. За мен да бъдеш вълк единак е необходимо условие за всеки човек. Но колкото по-къс е този период на самота, толкова по-бързо човек ще поеме в посоката на радостта. Но е необходимо да бъде в известен период от време вълк единак, да чуе гласа си във вой, а след това да го чуе преливащ от радост. Трябва да осъзнае силата на самотата на воя. Тогава този човек доброволно ще се превърне от вълк в човек – убедена съм в това. Горко на онзи, който не е минал през фазата. Когато срещнеш един човек, е важно да не усетиш завист. Какво казва великият поет Руми: „Какво е завистта? Липса на разбиране на силните качества на човека срещу теб“. За да бъдеш истински, трябва да видиш силната страна на човека срещу теб. Това е първото условие, второто – да стъпиш върху силните страни на своя характер. Всеки индивид е сплав и от злоба, и от завист, но и от стремеж към добро и доброта. Винаги ги има мрачните страни у всеки един от нас. Ставаш истински човек, когато заложиш на силното, например в умението да лекуваш, да подадеш ръка на този, който чувстваш, че е скършен, за да го изправиш. Тогава знаеш, че го можеш и че няма сила на света, която ще ти замаже очите. Истинският човек е този, който казва: „никой не може да ме сложи в килия и да го направи, ще е временно – защото съм учил и знам как да се измъкна. Само той – истинският – знае да не се подмазва, да не доносничи, да не е предател. Първата стъпка да станеш такъв, е да видиш силната страна на човека срещу теб и си да кажеш – и аз го мога, и аз имам такава силна страна.

– Коя е чумата на нашето съвремие, има ли лек за всичко това?

– Чумата на нашето съвремие е възможността майките да не се радват на синове и внуци, а да ги посрещат в ковчези. С други думи – войната. Видно е днес в какви мъчителни времена живее човечеството. Но като се обърна назад към древността, винаги е имало разрушителни, смазващи войни, които са заплашвали да сложат край на човешкия род. Не бих могла да кажа какъв е лекът за тази чума. Може би лекарството е стремежът на всеки един човек да се радва на децата си. Да положи всички усилия да ги превърне в истински хора. Трябва наред с образованията, които притежава да съумее да види болката на другия, силната му страна и желанието да стесни територията на болката. Било то физическа или болка на нашия дух. Според мен това е първата стъпка за овладяване на отровата и разрушителната сила на войната.

– Сменям направлението на разговора ни. Какво е мнението ви за политическата обстановка в страната?

– Ако съм политик днес, аз бих се срамувала от притежанието на огромна банкова сметка. Има една поговорка – арабска – „Катафалката няма багажник“ – не можеш да занесеш петте къщи, десетте яхти и автопарка от скъпи автомобили. Можеш да занесеш единствено онова, което си построил за другите. Аз бих довършила магистралата София – Варна, бих направила пътища до всеки един град, за да се развиват и най-недостъпните точки. Бих направила така, че българите да не отиват да учат в чужбина. Защото знаем, че българският талант и гений е доказал своята мощ – първият компютър е създаден от българин. Венцислав Вълев – млад български физик – в Швейцария е. Друг, който е 37-годишен, а за него вече се говори, че е следващият носител на Нобелова награда. Българският гений ще направи нещо повече за България. Убедена съм, че въпреки тежките условия, се е родил политикът, който ще въздигне България. Няма да мисли толкова за банковата си сметка, няма да мисли как да открадне по някаква схема. Има такъв човек – вярвайте – и утрешните майки и бащи ще кръщават децата си на неговото име. Откраднатото е мъртво – рано или късно, то ще изсипе отровата си върху поколението на крадеца – не искам да съм лош пророк, но така ги виждам нещата. Кражбата и мошеничеството носи нещо отвратително по пътя си. Ако не засегне теб, ще засегне близък на теб.

– Замисляли ли сте се да влезете в политиката – убедена съм че ще превърнете всяка партия в първа политическа сила? А и може да ви се наложи да го приемете като Втора национална кауза след писането, имайки предвид дълбоката политическа криза, в която е изпаднала страната ни.

– Нямам политически талант и нюх. Има много подготвени хора. За да можеш да направиш нещо наистина силно, се изискват години наред подготовка и работа. Изисква се много високо умение да казваш истината на хората по такъв начин, че да не ги обидиш. От всички качества, които изброих, аз притежавам последното. Да кажа истината по такъв начин, че човекът да не почувства болка, с истината ще му подскажа как да избегне заплахата в живота си. Само това мога. Всички останали качества на политика ми липсват. Чувствам напълно неспособна да вляза в политиката. И няма да вляза!

– За семейството – трудно ли се живее с Вас?

– И аз като повечето жени работя много. Ставам в 6 ч. Продължавам до полунощ. Но такава е съдбата на повечето ми приятелки жени, които познавам. В Перник голям процент от хората работят в София, пътуват с автобус или влак до там, 35 000 човека ежедневно пътуваме. Градовете ни са се слели. Шегуваме се, че София е индустриалната зона на Перник. Разбира се, когато софиянец дойде при нас, казваме – ето един провинциалист дойде. В кръвта на всяка една българска жена семейството винаги е заемало централно място, без къщата, без децата, без мъжа, който ни ядосва непрекъснато, но без него не можем да живеем – не си струва да съществуваш и мислиш за утре.

– Критикуват ли ви, или ви напътстват най-близките?

– Мъжът ми е написал 10 правила, всяко с подправила. Закачил ги е на стената вкъщи. Винаги ги спазвам – у дома!

– На какво искате да научите внуците си?

– Първото, на което държа, е да бъдат здрави и те, и всички хора около мен. Искам да ги науча да могат да учат непрекъснато и да натрупват умения. Човекът, който знае и умее, никога не може да бъде воден за носа. Искам да бъдат хора, които не раболепничат, не доносничат, не са предатели.

– Как се държите с приятелите? А с враговете?

– С приятелите пием кафе, гледам им – много ни е хубаво, казала съм, че само в петък познавам и те го чакат този ден. Аз всъщност не гледам на кафе, измислям си весели предсказания. А врагове защо да имам? Не съм богат човек. Нямам огромна банкова сметка, работя дълги часове. Аз дори съм си забравяла апартаментът отключен, живеем на 5 етаж в една панелка в Перник. Веднъж бяха влизали, имаме много книги, не бяха си взели нито една. Враговете – ако имам такива – да са ми живи и здрави и по-добре да ми станат приятели.