Къщата на спомените. Разказват интересните и колоритни обитатели
Соня Кехлибарева
Всяка къща има своя история, създавана от обитателите ѝ. Тя живее чрез тях. Попива стъпките, гласовете, събитията и образите на живеещите. Интересното е, че след разрушаването на стените и покрива на сградата, продължава да възкръсва в спомените на хората. Децата като че ли са запазили най-ярките си усещания за къщите, в които са прекарали детството и с удоволствие години по-късно ги споделят.
Има една знакова къща на днешния площад „Тройката“ в Бургас , която вече не съществува, но тя живее в разказите на тези, които са живели в нея.
Кобареловата къща е истинска бургаска история. Масивна за времето си, с интересна вътрешна архитектура, строена за бъдеща болница, а пригодена за жилища на много семейства.
През 1941 год. д-р Евтим Кобарелов купува четириетажна сграда на тогавашния площад „Царица Йоана” №22 (дн. площад „Тройката”) от „Гайтанджиеви“ АД. Имал е планове да направи болница заедно с Кирил Андреев (брат на жена му Катя), който завършвал медицина в Австрия. И дотогава отдава част от помещенията под наем. На първия етаж бил кабинетът на д-р Карагитлиев, заедно с най-модерния за времето си рентгенов апарат. Другите етажи били заети от наематели. За съжаление след операция на язва д-р Кобарелов развива перитонит и умира 47-годишен на 20 април 1944 год.
През 1947 г. къщата е национализирана и е заселена от наематели на Жилфонд с адрес пл. „ Г. Димитров“ №22. На всеки етаж и полуетаж са настанени по две семейства. Част от помещенията били дадени под наем на актьори и служители на театър „Адриана Будевска“. Къщата е станала като „дядовата ръкавичка“, но хората са живели в сговор и съгласие. Раждали се деца, младите напускали квартирите и отивали по своя път. Едни идвали, други се премествали.
Спомени от ония години разказват бивши наематели, живели през различни години.
Къщата през 70-те години
Англичанин, роден в ЮАР, работил във фабриката на братя Пренерови, живял в нея
Най-колоритен бил един от първите обитатели още от 1943 г. на тази знаменита къща – Чарлз Ролф Монро, англичанин, роден в Йоханесбург, ЮАР. Електроинженер и радиоспециалист, пътувал като моряк с корабите по света, но останал в Бургас. Техниката за него била и занаят, и хоби, поправял радиоапарати и други електрически уреди. Работел във фабриката на братя Пренерови, производители на радиоапаратите с марка „Тулан“. Участвал в електрификацията на Бургас и село Маринка през 1938 г. Женен за чешката еврейка Людмила, избягала от хитлеристките гонения през 1943 г., намерила спасение в Бургас. Имали са две дъщери – Екатерина и Мери, и един син Димитър.
Мери Николова, дъщеря на Монро: Родена съм през 1949 г. и пазя детските спомени от края на 50-те години. На партерния етаж живееха сем. Бинка и Вълчо Вълчеви с двете си деца Алекси и Плумка. И двамата родители работеха към ДАП Бургас. До тяхното жилище имаше перално помещение с голяма лята мивка и зидана печка с казан за загряване на вода за пране. Интересното е, че на следващите два етажа отделните жилища имаха врати, които излизаха в коридор (било проектирано за болница). На следващия етаж живееха Янка и Александър Райчеви. Леля Янка не работеше, а мъжът ѝ, ако не се лъжа, беше търговец на зърнени храни. След смъртта на леля Янка, бай Александър се премести да живее в София при сина си, който беше лекар хирург. На същия етаж живееха семейството на д-р Карагитлиев със съпругата му Лили и двете им дъщери. Едната завърши арабска филология, а другата – медицина. Д-р Карагитлиев имаше частна практика и единствения в Бургас частен рентгенов апарат, за което имаше много пациенти не само от Бургас, а и от окръга. След като се преместиха на ул. „Райна княгиня“, на тяхно място се нанесоха други наематели.
Ана Казанджиева: Много хора живяхме в тази къща. Когато се нанесохме през 1962 г., бях 4-годишна. Заехме стаите на актьорското семейство Соломон и Катя Аладжем. Те играха малко на бургаска сцена и когато напуснаха театъра, освободиха квартирата. Апартаментът включваше стая с изглед към площада – на втория етаж, една средна и една към задния двор с балкон, граничещ с балкона на сем. Бояджиеви.
Баща ми – Петко Казанджиев (еленчанин) е бил вече актьор в бургаския театър, когато през 1946 г. покрай първия братовчед на майка ми – проф. Желчо Мандаджиев, среща бъдещата си жена (айтозлийка) и безумно се влюбва в нея. Аз и брат ми Венцислав сме родени в Бургас. Когато съм се родила, татко бил на 40 години и е настоявал жена му да си гледа децата. Качвала се е на сцената, разбира се, но не като професионалистка. Майка ми по-късно е работила като касиерка и разпоредителка в театъра. Аз на 19 години заминах студентка във ВИНС – Варна.
Спомням си и леля Мара Разсуканова, която също живееше в къщата. Обитаваше полуетаж. Тя беше еленчанка. С гордост разказваше за петте къщи, строени от дядо ѝ хаджи Димитър Разсуканов по една за четиримата му сина. Разсукановите къщи в Елена били с големи стрехи, красиви чардаци и дюкяни, обявени за паметници на културата. Леля Мара е дошла в Бургас покрай съпруга си –бургазлия, миньор, но остава твърде млада вдовица с дъщеря си Мария, която остана неомъжена.
Аглика Бояджиева, актриса, дъщеря на Ана и Любен Бояджиеви
Моите родители са актьори. През 1961 г. по покана на директора на Бургаския театър Цено Кандов идват от Добричкия театър с две деца. Милена, по-голямата и аз – по-малката. Дадоха ни квартира в Кобареловата къща на площада. Обитавахме две стаи и кухня на втория етаж с изглед към двора и огромна тераса 4х3 м. Какви луди купони се заформяха през лятото. Спомням си вечер, когато нямаше представления, се изсипваше цялата младежка група, дошла в Бургаския театър направо от ВИТИЗ: Банко Банков, Жана Мирска, Слави Пеев, Георги Гайтанджиев, Ани Бакалова, Асен Кисимов. Мама беше прекрасна домакиня и ги хранеше с прословутите нейни сармички. Ние имахме прокаран телефон и той се ползваше при нужда от всички живеещи. Единственият телевизор по онова време беше на Нора и Георги Дойнови (кларнетист в симфоничния оркестър под диригентството на Вульпе). Разбира се, редовно им гостувахме заради телевизионните предавания. Децата бяхме влюбени да правим театър. В двора, зад къщата опъвахме чаршаф и представленията започваха.
Кобареловата къща на пл. „Тройката“ преди да я съборят
Махалата наоколо беше многонационална – татари, македонци, цигани, арменци, имаше и една сръбкиня.
В партера на къщата имаше фурна. Още си спомням невероятния аромат на топли кифли и хляб.
Бойко Иванов: Родителите ми идват в къщата на Кобарелов в края на 50-те години. Баща ми беше военен. През 1957 г. е купил част от таванския етаж от Василка Хаджиева и мъжа ѝ Иван. Аз съм роден през 1961 г. Имам по голяма сестра Таня. Каква игра падаше в задния двор и на площада с децата от махалата. Спомням си цялата редица масивни къщи, които през 1987 г. разрушиха, за да построят универсален магазин, но така и не се реализира. До днес на това място стои една огромна дупка. Всички наематели бяха разселени в други квартири. Събарянето на Кобареловата къща стана много зрелищно. Строена масивно, наложи се да бъде разбивана с топуз, кран и багер. Успях да направя снимки. Само в спомените ни са кебапчетата и странджанките, които купувахме от закусвалня „Люлин“, или както бургазлии я наричаха „ кебапчета на крак“. Зад нея беше татарската джамия. Помня галеновата лаборатория, фурната с топлия, ухаещ хляб. След 1970 г. под съседната къщата на Карамболов направиха хлебарница и носеха готова продукция от Хлебозавода. Помещението под къщата на Кобарелов преустроиха в закусвалня „Изгрев“ за банички, закуски и мляко. В тази поредица имаше гастроном и диетична закусвалня.
Къщата отдавна я няма. Доста от хората, живели в нея през тези години, са преминали в отвъдното. Малките деца са пораснали и вече са възрастни. Те с носталгия си спомнят за времето, когато са живели в тази сграда. И само няколко снимки напомнят за къщата на д-р Кобарелов на пл. „Тройката“.
Авторката благодари на хората, които споделиха свои спомени, и на Бойко Иванов, който предостави 2 свои снимки, запечатали това което вече го няма.
