Традиция. Майсторът, който съхранява в работилницата си предмети, разказващи за ежедневието на българите
Магдалена Динева
Днес - 17 януари, е Антоновден. Според една от легендите имало двама братя близнаци Антон и Атанас, които изобретили ковашките клещи. Затова именните им дни се честват един след друг и на тези дни празнуват всички ковачи, железари и ножари. Ние, екипът на "Черноморски фар", ще предоставим на вашето внимание любопитната история на ковач-точиларя от Карнобат дядо Петър.
Петър Сребрев е не просто майстор, а истински пазител на българската традиция и занаятчийското изкуство. Неговата работилничка в Карнобат, изпълнена с живот благодарение на верните му помощници – кученцата Чара и Чарли и папагалите Роко и Саманта Фокс, е място, където се пресъздава историята на българския бит и култура.
През 1975 година той започва своето пътуване като занаятчия и създава първата си работилница. С времето изгражда още над пет, в които с майсторски ръце изработва ножове, мотики, брадви, сърпове, ножици и много други предмети, които съхраняват духа на миналото и разказват за ежедневието на българите. Сред творенията му са и уникални изделия като лампиони, пепелници и дори специални инструменти като рокан за белене на корите на дърветата.
Но Петър Сребрев не спира само с дейността си в работилницата. В своята къща той е посял орех, хъсмичка и странджанска зеленика. Според дядо Петър, когато някога го няма, хората ще си спомнят за него и ще кажат: „Ей, на дядо Петър орехът стои“. Това е неговото лично послание към бъдещето – да остави следа, не само с изделията, които създава, но и с растенията, които е засадил и които ще продължат да растат и да свидетелстват за него.
Но нека започнем от самото начало.
Как се ражда страстта към занаята
Съвместната история на Петър Сребрев и точиларството започва от строежа на семейната къща. „Бях малък, а родителите ми ме пращаха при ковача да му занеса шилата. Бога ми, заинтересува ме това нещо. Погълнах въглищния пушек и ми стана хубаво“, отвори кутията на спомените дядо Петър.
Парчетата от пъзела се подреждат и с помощта на учителя Никола Кънчев, при когото героят на настоящия очерк е бил помощник. И ако в днешно време платените стажове са рядко срещано явление, то дядо Петър е получавал пари за това, че е съдействал на преподавателя си.
Плод на страстта на Петър Сребрев към занаята са създадените от него работилници. Имал е такива в Карнобат, в Бургас, в кварталите Горно и Долно Езерово. „Фалирал съм, започвал съм отначало, но никога не съм преставал да работя занаята“.
Ковач милионер няма
Въпреки че „ковач милионер няма“, дядо Петър обича това, което прави и не спира да се занимава с него. По думите му от един до двама души могат да преживеят с този занаят, без да си изкарват допълнителни доходи. „Мислят, че ковачите сме богати хора, но не е така“, сподели той.
Но работата не стихва. Дядо Петър е имал и дни, в които дори не е успявал да задоволи естествените си нужди на човек – като това да се нахрани, защото е имал много и извънредни поръчки. „Тъкмо съм си стоплил храната, и някой ми се обажда и ми казва, че прасето е умряло и трябва да се наточат ножовете или че трябва мотика за гробищата“, шеговито каза той. Такива ситуации обаче не смущават занаятчията, защото любовта към работата е по-силна. „Аз се радвам на всяко менгеме, на дрелките, на бормашините...“.
Ако хората, които не се занимават с този занаят, изпитват затруднение да разберат топлите чувства на дядо Петър към професията, то неговите колеги от цяла България са наясно. Майсторът сподели, че всяка година, на Гергьовден, ковач-точиларите от страната се събират в Дългопол. „Обичат ме всички – малки и големи. Във всяка къща ме канят да отида на гости. Някои хора мислят, че като имат много пари са добре, но не е вярно. Друго е да те посрещне един човек, детето му да дойде до теб и да те прегърне“, категоричен е Сребрев.
Клиентите – двигател на развитието
Както много други занаяти, така и този, с който се занимава дядо Петър, битува в пространството под наименованието „изчезващ“. Причината е, че трудно се намират желаещи, които да го наследят. Но пък клиенти има. „Вече започва да се завръща търсенето на ковач-точиларите, защото хората харесват повече старинните изработки“, довери Сребрев.
Оказва се, че карнобатският точилар има клиенти от цяла България. „Идват фризьорки, които ми носят по 20 чифта ножици. Викат ми: „Бай Петре, отиваме на Пампорово, след една седмица ще минем да си ги вземем“, сподели той. И допълни, че и покойният адвокат Марковски му е бил клиент. „Софиянци не се пазарят. Те идват и колкото им кажеш, толкова плащат“.
Освен клиенти, майсторът си създава и приятелства. В своята работилница той си отглежда и около 10-15 саксии люти чушки, които несъмнено привличат вниманието на лютоядите. „Който иска, давам да си вземе. А кучета колко съм дал… така трябва да е. Лошото ражда лошо, хубавото – хубаво“, уверен е дядо Петър.
Нейно величество музиката
Кой да предположи, че дядо Петър всъщност е всестранно развита личност. Навремето се е подвизавал в общественото пространство и като китарист. „Ходихме при оркестъра, искахме микрофона и започвахме да пеем и свирим песни на Beatles, на Би Джийс…“, спомни си майсторът.
Сред любимите му изпълнители са AC/DC, Чък Бери, Луис Армстронг, Ела Фицджералд. „При мен се спират, за да си починат от пътя хора, които се връщат от морето. Седнат за малко, пийнат по едно кафе и се кефят на музиката, която съм пуснал в работилницата. За това живея… какво му трябва на човек“.
Работата в нейното многообразие
Както всяка друга професия, така и тази на дядо Петър крие своите рискове. „Посред нощ са ме будили от гарата заради изкривени оси, които трябва да се изправят. До 7 часа сутринта трябва всичко да е готово, за да може да мине влакът за Варна. В 22:00 ч. идват да ме будят, до 02:00 ч. са направени, от 2:30 до 3:00 ч. ги карат на струг да ги изравнят и сутринта пускаме влака“, с гордост си спомня Сребрев.
А що се отнася до това коя от всички поръчки досега е най-нестандартна, дядо Петър нарежда на челна позиция капаните за мишки. „Баби идват при мене и ми се молят да отида у тях и да им сложа щорите. Викам им: „Абе, джанъм, аз не ходя по къщите“, но не мога да им откажа и пак отивам“.
Заявки от чужбина също не липсват. „Едни инструменти за запалване на огън ми бяха поръчали собственици на заведение в Турция. Около 40-50 бройки направих. Тези инструменти стават предимно от черупка на лагер или от изхабена пила. Щракаш с готовия вече продукт на кремъка, има прахан и се пали цигарата“.
Мисия „предаване на майсторлъка“
Съветът, който Петър Сребрев дава на младите, проявяващи желание да се занимават с неговия занаят, е да отидат задължително при някой майстор. „Защото теорията си е теория, но не може без практика“. А най-важната му препоръка е да си вложат сърцето.
„Тук има едно младо момченце, завършило е художествена академия. Баща му го кара да става учител, но той не желае. Иска при мен да се учи на занаят. Идва от време на време. Дадох му 1-2 ножа, нахапа ги такива, наплю ги“, с усмивка каза дядо Петър. И допълни, че е нормално, защото това са начални стъпки.
Преди години при него е останало и момче от София. А историята с този случай е прелюбопитна. „Момчето беше тръгнало със семейството си на почивка на морето, но пътьом се отбиха в Карнобат за кратка почивка. Детето помоли баща си да остане при мен и той му позволи. За доста работи ми помогна, 15 дена стоя. Храних го. Накрая баща му ми остави 500 лева. И такива хора има…“.
И дядо Петър е такъв – добряк. Доказателство за това е подаръкът му към мен, репортера на вестник „Черноморски фар“, в края на разговора. Той ми даде така ценната за едновремешните домакини огрибка. Тя представлява желязно приспособление за остъргване на нощви или загорели части от хляба. Но аз далеч не съм единственият човек, който си тръгва с подарък от работилницата на дядо Петър. Защото това е негова традиция – всеки гост да си тръгне с предмет, създаден от него, и то такъв, който да напомня за бита на българите в миналото.
