Сърцатост. Когато една лична трагедия ражда добри дела
Магдалена Динева
Светлозара – име, което мнозина свързват с образа на момиче със светещи очи и неизчерпаема енергия – от онези млади хора, които не чакат да им се даде шанс, а сами си го създават. Тя е трета година студент в специалност „Начална училищна педагогика с чужд език“ в Бургаския държавен университет „Проф. д-р Асен Златаров“, а паралелно с това се обучава и за преводач на глухи хора. Казва, че животът ѝ я е водил по различни посоки, но тя винаги е намирала начин да обедини всички свои интереси в едно – в работата с хора.
А как се стига до това да вземе решение да учи конкретната специалност? Дълго време се е колебаела по кой път да поеме – философия, чужд език, гражданско образование? Всичко я влече, всичко ѝ е интересно. Но в последната година на училище съдбата ѝ се усмихва чрез съвета на една жена с опит – Румяна Денева, секретар на карнобатското читалище. „Каза ми да се преориентирам към педагогиката – и я послушах. Не съжалявам“.
Днес Зара е не просто студентка – тя е човек с кауза. Казва, че в университета е намерила не само знания, а и опора. „Ако не бяха преподавателите ми, много от моите идеи и инициативи нямаше да се случат. В Бургас съм сама, майка ми е в Карнобат. Единствените хора, на които мога да разчитам, са преподавателите. По което и време да звънна, винаги помагат – било за благотворителна кампания, било за нещо лично“.
Вече знае и каква магистратура ще запише – „Социално предприемачество“ в Русе. Не се страхува от промяната. „Сменила съм няколко града, адаптирам се лесно“, категорична е Зара.
А от една година Зара е и част от екипа на хоспис за възрастни хора „Св. Анна“. Работата ѝ там не е просто професия, а мисия. „Много си обичам работата“, казва тя и се усмихва. „Не съм аниматор, а по-скоро внучка. Решаваме кръстословици, научиха ме на судоку... Определено имам най-забавната работа“.
Зара е човек, който избира не лекия път, а правилния. И винаги – с грижа за другите...
Благотворителните кампании
Светлозара, или просто Зара, както всички я наричат, отдавна е престанала да брои благотворителните си кампании. „Преди си ги броях много стриктно, но сега вече не“, казва тя с усмивка. „Може би са около 350“.
Една от последните ѝ каузи е особено лична – свързана е с нейна близка от Карнобат, Силвия. Историята започва като мечта – очакването на първото дете. Но вместо нов живот, съдбата поднася най-тежкото – рак на гърдата с разсейки в костите. Силвия губи бебето си, почти губи и себе си.
„Лекарите в България ѝ дадоха месец живот“, казва Зара. Но Силвия не се предала. Заминава за Турция и започва лечение. След пет месеца болестта почти изчезва. Тя получава втори шанс – връща се на работа, усмихва се отново. Но щастието е крехко – скоро се появяват нови разсейки. И този път спасението се нарича имунотерапия – последна надежда, с цена, която не може да си позволи сама.
„Едно е да правиш кампания за непознат човек, съвсем друго – за близък“, казва Зара. Но и в двата случая връзката, която изгражда, е истинска. Затова и сега не се колебае нито за миг – започва всичко отначало: организира, събира, вдига шум. Този път обаче решава да се върне към нещо свое – изкуството.
„Мислех си да рисувам картини за кампанията. Но една картина ми отнема по 7-8 часа, а не съм рисувала отдавна. Затова започнах да пиша стихотворения, защото имам опит“. Обявява в социалните мрежи: дарение срещу стихотворение. Реакцията е мигновена. Над 100 поръчки. До момента е написала около половината.
Темите? Животът в най-суровата му форма – любов, болка, загуба. Обяснения в любов, послания към зависими, хора в криза... „Нямала съм толкова много негативни стихотворения, но те удрят най-дълбоко“, споделя тя. Пише ги късно, когато всичко утихне и вниманието ѝ е изцяло там.
Всичко започва с едни заделени 10 стотинки
И всичко започва с една чаша от кафеавтомат, 10 стотинки и едно листче с айбан. Била е на 10 години, когато светът ѝ се преобръща – губи баща си, който умира от рак. Именно това бележи живота ѝ завинаги.
В училището на Зара, в кабинета по информационни технологии, се е провеждала дарителска кампания за болно момиченце. И точно там, сред клавиатури и екрани, у Зара се ражда първата ѝ идея. Скъсва лист от тетрадка, изписва IBAN, име и каквото си мисли, че трябва. После – с чаша в ръка, която е купила със заделените си 10 стотинки от кафеавтомат, отива на центъра в Карнобат и започва да събира пари.
Събира около 21 лева и няколко стотинки. Опитва да ги внесе в банката, но служителите отказват – все пак е само на 10. И тук идва най-неочакваното – намира непозната жена с бебе в количка на улицата и я моли за помощ. Жената се съгласява. Години по-късно дъщеря ѝ – същото онова бебе – купува книгата на Зара, без да подозира, че майка ѝ е помогнала за реализирането на първата ѝ кампания. Понякога животът пише сценариите по-добре от който и да е писател.
„Хората не ми даваха пари, защото ми вярваха, че ще помогна“, казва Зара. „Даваха ми, защото ме познаваха като дъщерята на пчеларя. От съжаление“. Но от това съжаление пониква първото ѝ осъзнато чувство за отговорност към другите.
На 12-13 организира първата си истинска кампания – „Вместо букет, дари на онкоболно дете късмет“. В училищата поставят кутии, хората откликват. Постепенно идва и следващата голяма стъпка – публикуване на дарителски кампании в сайта „Двете лепти“. „Бях на 17 и въобще не разбирах как точно ще се случват даренията, потвържденията. Нищо, че съм учила предприемачество и икономика. Все още бях гола и боса в това отношение. Затова реших да направя Тик-Ток канал, в който да организирам благотворителни кампании“.
За изключително кратко време нейният профил се превръща в най-големия в България, посветен на благотворителни цели. Чрез него, и чрез „Двете лепти“, Зара помага за събирането на над 100 000 лева за нуждаещи се.
„Благотворителността в социалните мрежи стана трудна“, казва тя. „Хората вече не вярват толкова, защото много сайтове злоупотребяват.“ Но тя е категорична – „Двете лепти“ не взимат комисионна. „Когато правиш добро, не го правиш срещу процент. Едно добро не струва 15%“.
Зара знае, че добротата има своята цена – понякога и лична. „Искам да изляза с приятели, но ако точно тогава някое дете, за което водя кампания, е на операция – не мога“. Избира да остане. Да споделя. Да подкрепя.
С времето се научава и да различава фалшивите истории. „Има хора, които лъжат, че имат болен роднина. Трябва да подлагаш на кръстосан разпит, да изискваш документи“.
И точно затова Зара продължава. Със стихове, с базари, с онлайн кампании. С истинско сърце, което не спира да търси начини да бъде полезно. Защото понякога една чаша за кафе може да се превърне в началото на нещо голямо.
Семейства по сърце, не по кръв
Да носиш мъката на другите не е лесно, но за Зара това е част от пътя, който е избрала – или по-скоро, който я е избрал. С времето разбира, че когато се включи в дадена благотворителна кампания, тя не просто помага – тя става част от семейството на човека, за когото се бори.
„Когато започнеш кампания за болен човек, ставаш част от неговото семейство“. Един от случаите, който дълбоко я е докоснал, е този на малката Габи от Пловдив.
Зара не се ограничава само до събиране на средства – тя пътува, снима видеа, играе, смее се и се опитва да даде на детето онова, което болестта се опитва да отнеме – детството. Ходи в онкологията, прекарва време с Габи, опознава семейството ѝ, създава връзка, която не може да бъде описана просто като „кампания“.
Преди да започне да учи в Бургас, Зара записва бакалавър в Пловдив. „Купувах си основно сухи храни, защото ни беше забранено да готвим в общежитието“, спомня си Зара. И точно тогава майката на Габи ѝ приготвя домашна храна. И освен това я кани в техния дом. „Много силно оцених жеста. Ще го помня цял живот“, казва тя.
Да организираш парти за рожден ден на дете в неравностойно положение
Да, Зара прави и това. Често може да бъде видяна да пише във фейсбук групите на майките от Бургас. С няколко думи и много ентусиазъм привлича около себе си невероятни жени – едната предлага украса, друга се появява с озвучаване, трета води аниматор. Дори имало и майка, която предложила детето си – илюзионист, да се включи и да радва малчуганите с фокуси. Сякаш всички усещат, че не правят просто едно парти, а връщат част от детството на дете, което си е тръгнало от него твърде рано.
Зара не крие благодарността си към тези майки – нарича ги свой гръб, своя подкрепа. Защото без тях, казва тя, празниците нямаше да са същите.
А какво означават тези рождени дни за самата нея? „Чувствам се все едно и аз имам рожден ден и празнувам заедно с тях“, признава тя със смях.
„По едно време даже станаха като абитуриентски балове. Имаше и дрескодове“, добавя Зара. И това е най-хубавото – че доброто, дори когато идва след болка, пак може да бъде весело, шарено и истинско.
Благотворителните базари
Само преди броени дни Зара отново беше в родното си училище – СУ „Св. св. Кирил и Методий“, но този път не като ученичка, а като организатор на поредната си благотворителна инициатива. Базарът, който подготви, беше в помощ на Силвия.
Темата на събитието беше Великден – празник на светлината и надеждата. Всеки, който искаше да се включи, можеше да го направи – без значение какво ще дари. Важното беше желанието. След този базар всички средства по лечението на Силвия са събрани.
А Зара? Тя, както винаги, не чакаше нещата да се случат сами. Преди години, по време на друг благотворителен базар, тя е навъртяла 21 километра пеша, обикаляйки из града, за да събере даренията. „Когато някой ми каже, че иска да даде нещо, не мога да му кажа да дойде до мен – аз отивам при него“, разказва тя.
„Един път дори рисувах с кана. Човек трябва да мисли абстрактно“, добавя през усмивка Зара – защото когато си готов да помогнеш, няма граници за въображението.
И именно това е магията на тези базари – не само средствата, които се събират, а и вярата, че доброто се предава.
Жестовият език
За Зара жестовият език не е просто начин на общуване – той е мисия. Всичко започва в Пловдив, когато среща доктор Недялка Гарова – човек с необикновено отношение към света на тишината. „Тя говореше за жестовия език с такава любов… нямаше как да не ме заплени“, разказва Зара. Именно д-р Гарова става нейният ментор по време на Международната награда на херцога на Единбург. Зара достига най-високото ниво – златото. И оттам нататък животът ѝ поема в посока, която я променя завинаги.
След това идва в Бургас, където друг преподавател – по музика – ѝ казва нещо, което я разтърсва: „Трябва да се научим да чуваме тишината в музиката.“ Макар думите да не са свързани с жестовия език, в съзнанието на Зара се ражда мисълта за хората, които не чуват. Как възприемат музиката?
Първата песен, която прави на жестов език, е „Хубава си, моя горо“. Оттогава насам тази любов само расте. Участва в курсовете на Борис Бъндев, става част от Съюза на глухите, дори празнува 8 март заедно с тях. „В началото бях много притеснена, но те са толкова мили, винаги ми помагат, когато объркам някой жест“, споделя тя с усмивка.
За нея жестовият език не е бил трудност – напротив, логиката ѝ помага да го възприеме бързо. Това, което я движи обаче, не е само логиката, а дълбокото човешко усещане, че всеки заслужава да бъде чут – дори и без думи.
Новата книга
През 2022 година Светлозара сбъдва една от най-съкровените си мечти – издава първата си книга, озаглавена „Писма до татко“. Посветена на нейния баща Николай Савов, книгата е лична, емоционална и пропита с болка.
Но Зара не спира дотук. Нова история вече се заражда – подобна по дълбочина, но различна по сюжет. В основата ѝ стои старата ѝ къща в Карнобат – къщата, в която е останало старото ѝ Аз. А новото – обикаля от град на град, в търсене на себе си, на пътя, на призванието.
Старото ѝ Аз намира телефон. На него има само един контакт – този на бъдещата Зара. И започва да ѝ звъни. „Първите няколко разговора са стряскащи. Как аз мога да си говоря с мен? Дали не трябва да я предупредя за някои неща? Дали няма да се промени нещо в моя живот в момента, ако я предупредя? Старото ми Аз, от друга страна, е уплашено. Доста дълго време ме питаше за баща ми, аз отклонявах. Докато един ден тя не ми звъни по телефона и не ми казва, че той е починал...“, споделя Зара.
Книгата все още е в процес на създаване. Финалът не е решен – възможностите са много. Дали двете Зари ще пораснат заедно? Дали телефонът ще се счупи и линията между тях ще се изгуби завинаги?
Очаква се новата й книга да излезе в края на 2025 или началото на 2026 година.
Любовта към танца
През лятото на 2022 година Зара попада на публикация в групата на родния ѝ Карнобат – обява за клас по бачата. Едно по-необичайно предложение за малкия град, което веднага събужда любопитството ѝ. „Звучеше ми толкова екзотично за Карнобат...“, разказва тя с усмивка. Не се колебае дълго. Убедена, че не бива да го изпуска, веднага се свързва с най-добрата си приятелка и я навива да се включат заедно. Макар в началото приятелката ѝ да е скептична, в крайна сметка се съгласява – и така започва едно незабравимо, танцуващо лято.
Въпреки че приятелката ѝ се отказва на следващата година, за Зара танцът остава. „И преди тази група съм танцувала, но вкъщи, не на професионално ниво“, признава тя. Танцът за нея е също толкова присъщ, колкото и писането, кампаниите, жестовият език и работата с възрастни хора.
