Във връзка с отбелязване деведесетгодишнината от рождението на твореца Атанас Радойнов близки и приятели се събраха в бургаската библиотека. Прозвуча негов разка, критик направи кратък преглед на творчеството му. Но какво по-ценно от това неговите най-близки хора да разкажат свои спомени. Затова помолихме дъщеря му Диана и съпругата му Станка.
Диана Радойнова, дъщеря:
Баща ми притежаваше неизчерпаем оптимизъм
Баща ми имаше едно качество, на което много се възхищавах, и което, за жалост, аз не съм наследила от него. Това беше неизчерпаемият му оптимизъм. Даже не знам дали намирам правилно думата … „оптимизъм“. То беше някакъв талант да очаква само хубавото в живота, да пренебрегва, да избутва на заден план в мислите и постъпките си лошото, обидите, огорченията, предателствата. Умееше не просто да прощава, а и някак да забравя несправедливостите на хората към него и да продължава напред. Никога не го видях отчаян, унил, обезверен. Беше винаги устремен напред, с прекрасни очаквания, че ще постигне и ще му се случи най-доброто.
Ето, сега си спомням един съвсем дребен детайл, който потвърждава това. През 2010 г. бяха превели сборника му с разкази „Крайпътен огън“ на официалния държавен език на Република Северна Македония и беше получил покана да отиде и да го представи пред писателските общности в Скопие и Охрид. Настоя и ние със съпруга ми да го придружим. Няколко дни преди пътуването разговаряме, за да уточним подробностите и аз му споделям, че се тревожа. „Защо се тревожиш?“ – изумено ме пита той. Отговарям му, че аз преди всяко пътуване винаги се тревожа: да не се случи нещо непредвидено, да не стане „авария“, дали всичко ще бъде наред. А той ми отговаря: „Никога не се тревожа! Винаги тръгвам към това, което ми предстои, с прекрасни очаквания, с увереност, че всичко ще се случи по най-добрия начин!“.
Сега си давам сметка, че може би затова толкова е успявал в живота си, толкова е постигнал – защото е вярвал, че ще стане най-доброто. Сигурно това умение за позитивизъм е половината от успеха.“
Станка Радойнова, съпруга:
Наско имаше страшно много приятели
„Съпругът ми много обичаше хората. Аз съм по-сдържана, по-свита. А той винаги се чувстваше най-добре сред много хора. Имаше страшно много приятели. Всички познаваха Наско Радойнов. Когато речеше, че ще издава книга, десетки хора му помагаха: бизнесмени, директори на фирми, по-заможни приятели.
И където да се озовеше, винаги ставаше център на внимание, душата на компанията. Но това ставаше някак естествено, струва ми се дори, че той самият не го целеше. Просто се получаваше. Къщата, в която живяхме близо три десетилетия в Долно Езерово, беше като приятелски клуб: почти всяка вечер имахме гости. Колкото хора съм посрещала, колкото баници съм направила, колкото вино се е изпило… При все това никога не го видях пиян.
Купуваше от тогавашното АПК–Бургас хубаво бяло вино и го правеше на пелин. Наричаше си го „наложен пелин“, защото още от лятото започваше да налага на пластове в бъчвичката ябълки, круши, дюли. Наесен слагаше китки с билки: риган, жълт и червен кантарион и задължително пелин.
Помня, идват гостите и аз почвам да нареждам масата, а той подава празната кана на дъщеря ни и казва: „Дианка, хайде до избата!“. Тя тича, налива, носи, каната се изпразва, хайде пак… Негови колеги – журналисти, поети и писатели, особено често Христо Фотев, негови бивши съвипускници и преподаватели от Великотърновския университет, където беше завършил, семейни приятели с техни приятели, бяха наши редовни гости. Не сме канили специално: хрумнало им или пък минавали покрай Долно Езерово и се отбиват…
Толкова много хора го обичаха! Това сега ми събужда един тъжен спомен: когато си замина, с дъщеря ми уреждахме поклонението и жената от траурната агенция попита: „Колко подавки да подготвим? – Двайсет, трийсет?...“ Дъщеря ми каза бързо: „О, недостатъчно са! На поклонението ще има най-малко сто човека“. Жената поклати глава някак скептично. А то – дойдоха над триста човека.
Такъв човек беше – личен, „на очи“, както казват на село“.
