Интервю на Магдалена Динева
– Мария, как разбра за конкурса на името на дългогодишния директор на ДТ „Адриана Будевска“ Борислав Чакринов?
– Помня, че имаше залепени покани за участие в конкурса на информационните табла в Академията. А и моят професор насърчи мен и колегите ми да участваме. Тъй като конкурсът е за абсолвенти, идеята е, че спечелилият ще може да се дипломира в ДТ „Адриана Будевска“. А да се дипломираш в професионален театър е много престижно. Дипломното представление, както моите преподаватели казват, е визитната картичка на режисьора. За което всъщност съм много благодарна на Богдан Петканин, че е инициирал създаването на конкурса, както и на Община Бургас, която подкрепя идеята. Надявам се това да стане традиция.
– Имаше ли други колеги от твоя клас в университета, които също участваха?
– Да, едно момче – Александър Туник. Но нямаше съревнование помежду ни. Ние с колегите сме си много близки. Знаем, че нашите лични взаимоотношения не трябва да пречат на работните. Наясно сме, че конкурсът е със състезателен характер и никой не се сърди на другия, ако го спечели. Режисьорските класове са съставени от малък брой хора – четирима или петима. Ние конкретно сме четирима, като аз съм единствената жена. И съм много благодарна на момчетата, защото когато се състезаваш с талантливи колеги, имаш амбицията да ги догонваш. Нашата конкуренция е здравословна. С него много често си спомняме за кандидатстването в НАТФИЗ, защото бяхме заедно. Първият кръг на изпита беше на шестия етаж. Катерихме се по стълбите и си говорихме. Аз му казвах, че ще се падне еди-коя сцена от произведение. Той ми противоречеше и казваше, че няма да е тя. Накрая се падна точно това, което си бях пожелала и което му бях споделила. Животът ти дава това, което си поискаш. Аз исках да се дипломирам в ДТ „Адриана Будевска“, когато разбрах за тази възможност, и ще се случи.
– Защо избра да участваш в конкурса с постановка на “Мъртвешки танц” от Аугуст Стриндберг?
– Защото това е един гениален текст на Стриндберг. Той засяга много екзистенциални теми, които са изключително актуални тук и сега. Всеки режисьор трябва да намери какво резонира с неговите възприятия. Текстът на произведението е многопластов. В него има както много теми, така и различни гледни точки, през които може да бъде разгледан. Аз се концентрирах върху две теми, които са ми интересни и през които искам да прочета творбата – дехуманизацията на човека и какво се случва с него, когато е стигнал до ирационалния момент във войната за надмощие. Произведението разказва за изолирана на остров брачна двойка, при която се разгръща дълбока взаимна омраза, породена от години на разочарования, манипулации и емоционална жестокост. С пристигането на стар познат напрежението се изостря и разкрива още повече горчивината на съжителството им. В постановката се съчетават тъмният хумор и мрачният реализъм. Те показват брака като танц на смъртта – цикличен, безмилостен и неизбежен. Постановката изследва теми като любовта, омразата, самотата и човешката склонност към самоунищожение. Силният диалог и напрегнатата атмосфера правят пиесата шедьовър на модерната драматургия.
– С какво твоят проект успя да впечатли журито?
– Документи за участие бяхме подали общо шест души. За втори кръг бяхме одобрени трима. Познавам другите двама, наясно съм и с проектите им. Те са достойни също толкова, колкото и моят. Вторият кръг на кастинга мина много приятно. Не беше като на изпит, а напротив. Комуникацията беше разиграна и толкова се отпуснах, че имах чувството, че водя свободен разговор. Комисията беше толкова добре подготвена, че се изненадах приятно. Разбира се, като част от комисия е логично членовете да бъдат подготвени, но те задаваха такива въпроси, които никога не съм предполагала, че ще зададат. Като видиш, че и друг се интересува от твоята работа, е неизбежно да не ти направи добро впечатление и да не те поласкае. Но не знам кое е онова в моя проект, което ги е грабнало и което ги е накарало да го изберат за победител…
– Как премина подборът на актьорите, които ще вземат участие в постановката?
– Персонажите ще бъдат трима – двама мъже и една жена. Аз предпочитам да наричам този кастинг за избор на актьори с думата „среща“. Разговаряхме за текста, споделяхме си как те виждат нещата и как аз ги виждам. Просто си дискутирахме. За мен е важно през диалога да видя каква е чувствителността на отсрещния. В началото имах съмнения дали този формат ще ми бъде полезен и дали ще успея да преценя кой би паснал най-добре за едната или за другата роля. Но още след първата среща усетих въпросния човек, разбрах какви са му интересите и какво счита за значимо. Колкото аз се срещам и се запознавам с тях, така и те. Взаимно е. В театъра няма режисьори без актьори. И за мен винаги е било важно заедно с актьорите да създаваме представлението и да имаме добра комуникация.
– Кога ще бъде реализиран дипломният ти спектакъл в Камерна зала „Апостол Карамитев”?
– Все още няма конкретна дата. Със сигурност ще бъде преди 30 април 2025 година, защото тогава вече трябва да съм се дипломирала. Така е направено обучението по режисура при нас, че ти работиш върху някакъв проект и в определен момент каниш екипа – в случая моя професор и асистент, които да гледат и да дадат обратна връзка. Аз съм работила с тях и по самия анализ на пиесата, защото те са ми ръководители. Много съм благодарна за тяхната помощ, защото когато човек се вглъби в работата, понякога забравя какво гони. Те бяха контролният орган.
– Кой ще се погрижи за декора, който ще бъде използван в пиесата?
– Мария Колева е художникът, с когото работим. С нея създаваме сценичния образ, който е важен за конкретния текст. Работили сме заедно и преди това в Академията. Тя завърши при доцент Мария Райчинова и в момента е доста ангажирана. Наскоро изкара и премиера в Пловдивския театър.
– Кой е най-забележителният ти спомен от четиригодишното ти обучение в НАТФИЗ?
– Втората година от обучението беше най-динамична. Това беше моментът, в който класът ни много се сплоти. Спомням си, че репетирахме Чехов… беше безумно. Стояхме от сутрин до вечер. Тогава се чувствах изморена – както емоционално, така и физически. Но сега, когато връщам лентата назад, ми е по-скоро мило. Ние живеехме в НАТФИЗ – спяхме, ядяхме, репетирахме... Както казва един приятел, „НАТФИЗ е като Хогуортс“. Хората, които не са били част от Академията, или нямат познати, от които да се информират за обучението там, няма как да разберат какво е. Също така си спомням и за първия ни учебен ден. Всички бяхме пременени. Влязохме в сградата на Академията и ни събра нашата преподавателка по сценична реч. Мислихме, че само ще се запознаем. Но не. Каза ни да започнем да правим планк. Сега разбирам, че това е било с цел. През тези четири години преподавателите се опитваха освен да ни развият като творци, но и да ни дисциплинират.
– Какви са твоите наблюдения от театралната култура в Бургас?
– През годините съм идвала на театър в Бургас. Също така бургаският театър е гостувал в София. Чета статистика за това каква е гледаемостта в различните градове. От това, с което съм запозната, мога да кажа, че има културен живот в Бургас. Това се е случило и благодарение на предишния директор на театъра – Борислав Чакринов, който е възпитавал публиката и е предоставял на нейното внимание качествени произведения.
– Кои са твоите вдъхновители?
– Единият е Деян Пройковски, а другият – Иво ван Хове. Спечелиха ме с изразните средства, с езика, който създават на спектаклите си. И двамата са много различни, защото работят в различна стилистика, но са ми еднакво любими.
