„Никога не ми е идвало на ум да пиша книга за живота си. Мен не ми стига времето да го живея, пък камо ли да го описвам. Пък и той още не е свършил. Кой знае какво ми предстои занапред? Колко очаквани и неочаквани събития още има?
Идеята за книгата дойде от Гергана (б.а. Гергана Михайлова – съпруга на Васил Михайлов), а Таньо (б.а. Таньо Минчев – съпруг на Красимира Колдамова) я прие за добра и навременна. Цитирам: „По-добре сама да разкажеш за себе си, отколкото да се дразниш на чуждите интерпретации“.
Пожелах небалетна да я направим. Балетните специалисти биха я разгледали само от професионална гледна точка. А аз преди всичко съм човек. И илюзии, и грешки са човешки. И чак след това балерина, с всички професионални плюсове и минуси.
Не мисля, че биографията на един артист може да бъде равностойна на изкуството му. Не зная дали моята личност ще бъде особено интересна за читателите, но времето за което разказвам и нещата от живота, които минаха през мен, са още един щрих към славното поколение, към което принадлежа.
Чувала съм, че едно китайско проклятие гласяло: „Да живееш в интересно време“. Да, това е нашето време, а дали е проклятие? Не очаквайте от мен да се паля по политически теми. Има си хора за това, а и баща ми ме закле никога да не се занимавам с политика. Все пак, вглеждайки се назад във времето разбирам, че тя се е намесвала в съдбата ми. Но аз в нея – никога.
Нашето бунтарско поколение мечтаеше само за една интересна съдба. Това е разликата между нас и родителите ни. Не случайно в нашето време се появи хипарското движение. Всеки малко или повече мина през него, а вероятно е да се каже, че то мина през нас. Целият свят мечтаеше за свобода. Много хора, които бяха прогонени или намериха кураж да напуснат родината си, днес ги намират за герои. Не е лесно да живееш в изгнание и да си останеш българин. Тъкмо в това откривам провокацията на интересното време.
Никога не ми е липсвала смелост и дързост да посрещна всяко предизвикателство. Дори ме обвиняват, че обикновено избирам най-трудните. Такъв е моят характер. А характер е онова, което насочва нашата съдба. Мисията на живота ми е да продължа и аз й служа по войнишки. И днес е така.
Някои се опитваха да подхвърлят, че съм направила кариерата си по „онова време“. Да, така е. Бих я повторила и днес, ако бях се родила малко по-късно. Онова време само активизираше максимално сетивата ми, стремежът за самооценяване и самодоказване, но и днес е така.
Получавала съм много награди и много шамари в живота. Получавала съм награди от правителства. После си ги взеха. Стреляха с дела и думи в мен. И днес стрелят. Не подозират, че вече съм като решето и вече трудно могат да ме улучат. В живота не успях да бъда красива блондинка. На сцената го постигнах. Затова днес нямам чувството, че възрастта ми е отнела нещо важно. Най-главното е невидимо за очите.
Обичам природата, птиците, морето, приятелите, звездите, музиката, поезията и фантазиите. Но най-много обичам да танцувам. Разбрах го още много млада и то стана част от моята същност. Днес танцувам чрез телата и душите на моите ученички. Един ден те ще запалят искрата в следващите. Така, че ще танцувам завинаги.
Създадените от мен роли бяха един вид освобождаване от съществата, които са вътре в мен. Някои намирам за очарователни. На героите, които изиграх отдадох сърцето и душата си, а всеки от тях ме обогати за още един живот. Публиката ме даряваше с много обич и затова зареждаше с нови батерии моите акумулатори. И днес е така. Успехите на децата правят с мен същото. Създадох семейство. Имам син, който пое по своя път в любимото ми изкуство. Животът продължава“.
(част от посланието към читателите в книгата „Балерината Колдамова“)
Георги РУСИНОВ
Всеки артист има ярки роли, които помни цял живот, с които е обичан от публиката, но две никога не се забравят – първата и последната. За тях разказва примабалерината Красимира Колдамова. Родена на 8 декември 1938-а в Стара Загора. Завършва първия експериментален клас в Държавното балетно училище в София. Възпитаничка е на балетните педагози Владимир Белой и Лили Берон. Две години специализира в училището към Болшой театър при Елисавета Герт.
Тя е на 85 години, но живее на пълни обороти, със собствена философия за живота. Започва кариерата си в Софийската опера. Танцува на сцените на редица световни театри, прима е на френския „Гран бале класик“ през 1972/1973-а, многократно гастролира в Хавана по покана на хореографа Алберто Аленсо. Има над 60 роли в над 70 постановки. Красимира Колдамова е сред създателите на балет „Арабеск“. През 1991-а основава първото частно балетно студио за откриване и развитие на таланта.
Омъжена е за Таньо Манчев. Синът й Преслав Манчев и малкият й брат Петър Колдамов също са балетисти.
Първата любов не се забравя
Това важи с пълна сила и за първата роля на примабалерината. При последната й визита в Бургас през лятото, тя говори пред публика за Жизел, която изиграва за пръв път на русенската балетна сцена.
„Защо Жизел е образ, който е останал в класиката и ще остане и нататък? Не е толкова важно колко си се завъртял, или как си започнал. И не е нещо в самия образ, което е много важно и което винаги се усеща, а то е – защо полудява? Защо във второ действие тя го спасява? Това е прошката. Дали нея лудостта и смъртта не я спасиха от разочарованието, че любимият й я изоставя? Всичко остава неясно. Но това, че нейният дух е запазен чист и остава след смъртта си да бди над него, да го обича, да продължава да бъде с него. Тази неумираща любов. Това е голямото на Жизел. Иначе интерпретации разни има. Едни я правят като хлапачка, други като селянка. Аз отправям малко по-романтичен поглед като се питам защо къщичката на Жизел е накрая на селото? Защо срещу нея пък е къщата на графа? Има нещо. Къде е баща й? Какъв е той? Дали самата тя не носи нещо аристократично и заради това се влюбва в аристократ, без да знае“, обясни тя.
Според примабалерината има много въпроси, които човек си задава, докато създава един образ.
„Когато го играх за първи път на 20 години не съм мислила. Просто си знаех – аз ще го изтанцувам. И си бях доволна, и публиката беше доволна. С годините човек започва да мисли повечко. Изчиства някои детайли, вкарва нови и изобщо един образ, който живее с теб 30 години непрестанно – на наша сцена, в чужбина, навсякъде, той има развитие, не може да остане същият от детска възраст, но трябва да запазиш детето. Какво е детето? Какво ще го различи на сцената от по-голямата балерина? Първо – не се прави на балерина. Веднъж в трамвая едно детенце ме гледаше с големи ококорени очи и с такова възхищение сякаш ме поглъщаше. Мъничко. Казвам: „Това е. Това е детският поглед. Трябва да го хвана. Да го запазя. Да мога така да гледам. Чисто. И така детски“. Ама успях“, посочи Колдамова.
За последен път примабалерината танцува Жизел на 52 години. Блясъкът в изпълнението й е толкова забележителен, че всички се питат кому е нужно да се пенсионира. Тя е категорична:
„Помолих да ме оставят целия сезон, за да мога да се разделя с публика, с колеги. Слава Богу направиха го. И аз се гордея с това, че на тази възраст успях да изиграя ролята си добре. Бях доволна от себе си. И никак не съжалявах, че трябва да се разделя с тази сцена. Така е по-добре. Когато си във върхова точка. Защо да чакам да почне да спада, да не мога, че тогава да си отида?“.
„Тази луда жена влезе в мен“
Последната й роля е Едит Пиаф. Колдамова тогава е на 60 години. Доказателство за всеотдайността й, за силния характер, за любовта към танцуването, за гения й.
„То беше ужасна работа, защото истината е, че тази луда жена влезе в мен. Не аз в кожата й, тя влезе в мен. И ме побърка. Но успях. В спектакъла съм сигурна, че успях да вкарам тези ноти нейните, пеещи в ръцете. Някой беше казал, че били като пипала на гущери“, с усмивка сподели тя.
Примабалерината танцува и на 40-годишнината от варненския балетен конкурс в Летния театър. По думите й канили лауреати, които „са живи и могат да танцуват“ на този гала концерт. Емил Димитров, който е сред организаторите й казва: „Абе, ти си тука сега. Защо не го изтанцуваш?“.
„Какво да изтанцувам чудя се? Но се хванах и се съгласих. И ми дойдоха трите момченца от русенския балет и с две-три репетиции, естествено те не се забравят такива неща, но дали го можеш, това не се знае, направихме „Милорд“. Влязох така внимателно, почнах да усещам, че публиката почна да ме зяпа, аз се надигнах и се разиграх на финала като тийнейджър. В този момент хора от цял свят в Летния театър започнаха да аплодират, погледнах към небето и казах: „Господи, благодаря ти! Това ми е най-хубавото! Благодаря ти!“. И повече не съм танцувала аз. Това бяха двете роли. Началото с Жизел и финалът с Едит Пиаф“, разказа примабалерината.
„Танцувам чрез ученичките си“
През 1991-а, когато се „пенсионира“, Колдамова основава първото частно балетно студио за откриване и развитие на таланта. Тя е един от най-известните балетни педагози у нас.
„Аз все още танцувам, чрез телата на ученичките си. Преживявам всичко с тях. Давам им всичко, което знам и мога и те ми доставят много радост. Е, понякога е тъжно и някои ме забравят, но то е нормално. Сигурно и аз съм забравила някой, на който трябва да благодаря. Сигурно са много, защото в един живот човек е получил повече от повече хора, отколкото може да даде. Аз не можах. Освен на сцената. Там давах без проблем“, сподели тя.
„Всичко е борба“
Най-великата ни примабалерина не крие, че много се е борила за всичко, което е постигнала. Като подаръци определя двете си незабравими роли обаче.
„Първата ми Жизел беше подарък като ме поканиха в Русе. Това не съм го очаквала. Последната Едит Пиаф също е подарък и също не съм я очаквала. От Хикмет Мехмедов, който беше тука балет майстор в бургаския балет преди известно време. Иначе всичко е борба. Всъщност животът е една борба…със себе си. А това е най-трудното. Човек най-трудно се бори със себе си. С другите хора ще се пребориш, ще изчакаш, ще премълчиш, ще успееш. Търпението понякога помага, друг път трябва да реагираш остро. Различно е“, обясни Колдамова.
За „Лебедово езеро“ например тя сподели, че не са искали да й дадат роля, защото била късичка.
„Вярно е. Гледам в зоологическата градина лебедите горе-долу са мой размер. Да, де. Наистина има нещо такова. Трябва да можеш да размахаш едни големи крила. Откъде да ги намеря тези големи крила като ръцете ми не са толкова дълги? И измислих. Реших като при лебедите ръцете да започват от гръбнака, не от рамената. И включих цялата дължина, и гръб, и всичко. И постигнах крила. С много одобрение и в чужбина. В Монте Карло играх. Но тук не ми я даваха ролята. Цялата борба, която влагаш в това да стигнеш до сцена е много изтощителна. Но бях свикнала да се боря. И се борих. Вижте сега вече не мога да се боря. Сякаш съм по-мека и по-добричка“, с усмивка продължи историята си примата.
На прошката
Колдамова обърна сериозно внимание за финал. Сподели, че това е нещо много красиво и го има и в Жизел, и в „Лебедово езеро“.
„Нещо, което ние вече сме позабравили хората. Много се мразим, много се обиждаме. Да простиш е от религията също и е божествено, и човешко, и дано не се загуби прошката и душата. Аз сега ще се върна на моя първи руски педагог Владимир Белой в Балетното училище. Значи била съм на 14-15 години. Аз му повярвах. Много вярвайте на педагозите си. Понякога казват големи неща. Та той ми каза: „Мила моя, ако искаш да танцуваш красиво, ако искаш да излъчваш красота, трябва отвътре да си красива“. Ама аз казвам: „Как да стана красива?“. „Не си разрешавай лоши мисли, те идват, те са като дяволчета – чукат по главата. Не ги разрешавай. Махай ги. Мисли за доброто и доброто ще мисли за теб“. Пожелавам ви го“, завърши тя.
